Ала фантазията щеше да се превърне в изпълнен с угризения кошмар, ако Макартър останеше в неизвестност или го убиеха. Или ако Даниел отидеше да го търси и с двамата се случеше нещо лошо.
Познаваше се достатъчно добре. Щеше да посвети остатъка от живота си и всички пари на Мор, за да накаже Кан или Саравич за онова, което са направили. Не му се щеше да се стига дотам обаче.
— И двамата с професора сте луди — рече той. — Това нещо с апокалипсиса, С Пророчеството за края на света, не е за моя ум. Казвам ти: ако човечеството загине бързо и чисто заради всичките ни грехове, това ще е прекалено леко наказание.
— Разбирам — отвърна Лейдлоу, сякаш очакваше от него „не“.
— Обаче не мога да те пусна сама — прибави Хоукър. — Когато дойде при мене в Бразилия, ти обещах да ти помагам до самия край. Мислех, че този край ще е завръщането ни в Манауш, но явно всички сме се заблуждавали.
Тя се усмихна. Харесваше му тази усмивка. Харесваше му и това, че Даниел няма да зареже Макартър, въпреки че веднъж вече едва не беше загинала, опитвайки се да го защити.
— Ще дойда с теб — продължи той. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна да намериш Макартър и да те пазя от неприятности. Това ще е моята мисия, докато вие се занимавате с ония камъни и всичко останало. Както го виждам аз, те или са някакъв майтап от космически мащаб, или нещо като кутията на Пандора, която изобщо не е трябвало да докосваме. Но след като вие двамата сте толкова шантави, че продължавате да ги търсите, ще се опитам да ти осигуря безопасност.
— Значи тъкмо ти ще си гласът на разума, така ли? — попита Лейдлоу, май едва се сдържаше да не избухне в смях.
Хоукър постави ръка върху рамото на Юрий.
— Ние с малкия. Ще ви държим на къса каишка.
Русначето вдигна поглед. Не каза нищо, но очите му блестяха. Явно му харесваше да му обръщат внимание.
Даниел изглеждаше изненадана, но доволна.
— Все едно да молиш лисицата да пази курника. Но… ти благодаря.
Искрящият й поглед не му убягна.
— Само запомни: когато всичко това свърши и ако светът не е отишъл по дяволите, направо си измивам ръцете. Ако двамата решите да тръгнете на поредния кръстоносен поход, вървете, аз ще си намеря някой хубав плаж.
По устните й плъзна дяволита усмивка.
— Да не излизаш в пенсия?
— Именно. Наскоро открих ползата от това да имаш няколкостотин бона. Не че са точно мои де.
Тя го изгледа подозрително, но Хоукър реши да не навлиза в подробности.
— Хмм… — шеговито изсумтя Лейдлоу. — Предполагам, че ставаме двама.
— За какво говориш?
— Когато всичко това свърши и ако светът не е отишъл по дяволите, самата аз ще скъсам с НИИ.
Говореше по-високо от обикновено, сякаш играеше роля. И в същото време приличаше на състезание. Кой ще напусне пръв или най-драматично. А ако Хоукър изобщо знаеше нещо за нея, това беше, че тя обича да печели.
— Ако щеш вярвай, известно време живях нормално — каза Даниел. — И ми хареса.
— Сериозно? — попита той изненадано.
— Какво? Мислиш, че не мога да живея нормално ли?
— Да печеш курабийки и да домакинстваш, така ли?
— Я се опитай да лобираш за милиони долари и да мислиш някой ден да се кандидатираш за Конгреса — рязко отвърна тя.
Възмущението й го разсмя.
— Първо, това не е нормален живот — заяви Хоукър.
— И второ, не че не вярвам, че не можеш да живееш така, просто не те виждам да издържиш дълго.
Даниел също се засмя и поклати глава, сякаш е страшно разочарована от него, ала усмивката й изчезна малко по-бързо, отколкото би трябвало, и той се зачуди дали е искрена.
24.
Докато вървеше към пясъка, Макартър си мислеше за начина, по който е стигнал до плажа. Навремето с Оливия често пътуваха с кола и сред удоволствията им бяха безбройните случаи, когато се изгубваха заради него и накрая тя намираше пътя.
Не беше сигурен, че трябва да го отдаде на някаква свръхестествена намеса, но ако някой знаеше, че той за нищо на света няма да спре, за да пита за посоката, това бе жена му.
— Ако си била ти, благодаря — каза професорът.
Пясъкът в горния край на плажа беше мек и рохкав и докато вървеше по него, Макартър се препъваше. Накрая спря точно извън обсега на вълните, където инерцията на водата се изчерпваше и тя отново се отдръпваше към Мексиканския залив.
Там пясъкът бе твърд и Макартър почна да чертае по него с бастуна си.