Храмът също се наричаше Мястото на Звездата на осата, Шуш Ек, друго име на Венера. Когато се замисли за тази връзка, първо се сети за крайбрежните руини на Тулум.
Не можеше да е сигурен, но нямаше какво да губи. Откри няколкото черупки от миди, които обозначаваха този обект, и изчисли ъгъла. После взе бастуна си и прокара линия на северозапад през полуостров Юкатан. Както се надяваше, новата черта беше наклонена към първата и накрая се пресичаха.
Имаше само един проблем. В близост до точката на пресичане на импровизираната му карта нямаше нищо. Нито камъчета, нито купчинки пясък.
Разочарован, Макартър седна и провери изчисленията си и ъглите, после за пореден път проучи разпечатаните снимки. В района на точката на пресичане нямаше руини, инфрачервено излъчване от варовик, нищо — нито петънце, което да загатва, че нещо може да е било построено там. Гъста джунгла покриваше бреговата ивица.
Професорът въздъхна ядосано. Вдигна ръка, за да избърше потта от челото си, и само успя да напълни косата си с пясък.
Раздразнен и обезсърчен, Макартър плъзна поглед по полегатия плаж. Минаваше обед. Топлото слънце огряваше гърба му и тихият плисък на вълните, които галеха пясъка, постепенно успокои ума му.
Докато се чудеше какво се опитва да докаже, като продължава да стои в Мексико, откъм кея на около осемстотин метра от него се зададе скутер и бързо се приближи, носеше се на трийсетина метра успоредно на брега.
Вдигнатите от него вълни стигнаха до брега, сляха се с по-малките, естествени вълнички и заляха точката, в която се пресичаха двете линии. Водата за миг се завихри, после се отдръпна и остави след себе си само гладка пясъчна повърхност там, където допреди малко се намираше Върхът на копието.
— Морето изтри черната ми дъска — измърмори Макартър. — Може би трябва да започна отначало?
Той уморено се изправи и установи, че всичко останало на картата му е непокътнато. Хрумна му нещо и отново погледна разпечатките.
Оказваше се, че не е начертал бреговата линия, но при избрания от него мащаб по-силната вълна от скутера я изобразяваше сравнително точно.
Погледна искрящите води на Залива, към които сочеше Върхът на копието. Храмът на воина се намираше някъде там, скрит под вълните.
25.
Чой стоеше в свързочния ценна частния Еърбъс А-340 на Кан. Стените бяха покрити с електронна техника, радиостанции и сателитни приемници. Тясното пространство напомняше на Чой за пилотска кабина без прозорци — но пък точно в този момент нямаха нужда от прозорци. Беше нощ и летяха на единайсет хиляди метра над Тихия океан. Навън нямаше какво да се види.
Радистът му подаде разпечатка на разшифрованото сателитно излъчване и Чой я прегледа. Остана доволен и тръгна към личния отсек на милиардера.
При други обстоятелства щеше да изчака утрото, за да информира шефа си, но знаеше, че Кан е буден и че в момента при него е един от многобройните му лекари.
Почука на вратата и му отвори медицинска сестра. Кан бе включен на по-нов, по-мощен електрически стимулатор. Вместо електроди, които просто се прикрепваха към кожата му, сега кабелите бяха хирургически имплантирани в тялото му. Лекарите ги свързваха с конкретни нерви, които смятаха, че могат да се възстановят и дори да се използват, за да управляват протези.
Това беше опасна крачка в лечението, но Кан отчаяно искаше да се измъкне от своя затвор и опитваше всяка възможност, която предлагаше медицинската наука. Стволови клетки, неврологични транспланти, неизпитани лекарства и холистична медицина.
Ала състоянието му продължаваше да се влошава.
Единствено електростимулирането забавяше развитието на болестта и милиардерът ставаше все по-зависим от него. Но той не се стремеше само да не допусне атрофиране на мускулите си. По негово настояване лекарят експериментираше с нова теория: че правилната електростимулация ще накара нервите да се възстановят.
Чой наблюдаваше как всеки електрически импулс предизвиква потреперване на част от тялото на пациента — първо ръката му, после и кракът. Пръстите му се изпънаха и напрегнаха, като трепереха неудържимо, после лекарят изключи уреда и те отново се свиха на безжизнена топка.
Кан боледуваше толкова отдавна, че тези движения сепнаха Чой. От години не беше виждал шефа си да изпъва лявата си длан, краката му не се бяха движили над десетилетие. Тази гледка го смущаваше, особено странните спазми на лицето, които придружаваха импулсите. Чой изпита почти непреодолимо желание да си тръгне.