Сеансът свърши и тялото на милиардера се отпусна неподвижно. Кан погледна доктора, който наблюдаваше данните на меко светещия монитор, и каза:
— Мълчиш прекалено дълго. Толкова ли е лошо?
— Съжалявам — отвърна лекарят. — Нервните ви реакции продължават да отслабват.
— Тогава увеличи стимулирането.
— Това ще ви причини силна болка. Все едно, кожата ви гори, сякаш пламъкът прониква във вас, а вие не можете да се отдръпнете.
— Е — каза Кан. — В моето положение човек би се зарадвал на такива усещания.
Докторът учтиво кимна.
— Само минутка да регулирам настройките.
Когато лекарят се отдръпна, Чой пристъпи напред.
Кан явно забеляза изражението му.
— Не одобряваш, а?
— Не ми е работа да одобрявам или да не одобрявам — отвърна шефът на охраната.
— Точно така. Какво ми носиш?
— Нова информация за американците. За онзи, когото смятахме за убит в планината, професора. Оказва се, че май е жив.
— Един твой провал по-малко — рече Кан.
Въпреки че присмехът на инвалида го изпълни с гняв, Чой запази самообладание. Смъртниците имат навика да оскърбяват другите и Кан го правеше непрекъснато.
— Да се надяваме — отвърна Чой. — Със сигурност ни е известно, че или той, или някой друг е използвал неговата парола, за да влезе в мрежата на университета му и да свали сателитни снимки на Юкатан.
— Знаеш ли къде се намира?
— Не точно, но е използвал компютър в градче на голямо разстояние от района, в който действаха двамата с жената. И ако тя го потърси…
— Естествено, че ще го потърси — заяви Кан. — Къде са хората ти?
— В Тулум и Пуерто Моралес. И в Антропологическия музей В Мексико Сити, където двамата са провели част от проучванията си.
— Чудесно. Нареди им да не привличат внимание. Миналия път прибързахте.
Чой кимна. Лекарят вдигна глава от уреда, който настройваше, и каза:
— Готови сме.
Кан даде знак на шефа на охраната да излезе.
Чой се поклони, и излезе и затвори вратата.
Чу тихо жужене откъм отсека на Кан, последвано от пъшкането на милиардера. Когато стигна до вратата на свързочния център, гласът на шефа му вече кънтеше по целия коридор — викове от болка и удоволствие.
26.
Хоукър седеше на предната дясна седалка на раздрънкания ръждясал джип. Даниел шофираше, Юрий се возеше отзад. Тримата пътуваха под мексиканското слънце от часове — желана промяна след студения дъжд в Хонконг и Южнокитайско море.
Докато се носеха по крайбрежния път за Пуерто Азул, Хоукър разсеяно гледаше слънчевите отблясъци по водата. Кой знае защо, имаше чувството, че са на почивка. С Даниел бяха като семейна двойка, а закопчаното им с предпазен колан на задната седалка осиновено дете носеше сомбреро и грамадни пластмасови слънчеви очила.
Юрий обикновено мълчеше и дори когато му говореха на руски, рядко отговаряше. Иначе беше дете за пример, макар да обръщаше много по-голямо внимание на дребните неща, отколкото на цялостния пейзаж.
В момента като че ли повече се интересуваше от щракането на рамките на очилата и не проявяваше особено желание да ги носи. Непрекъснато си ги сваляше и ги разтваряше и затваряше по седем-осем пъти близо до дясното си ухо, преди Хоукър отново да му ги сложи.
След десетия път Хоукър попита Даниел:
— Според тебе какво му е?
Тя хвърли поглед към огледалото.
— Не знам. Като че ли живее в собствен свят. Малко ми прилича на аутист, но не съм сигурна. Животът му не е започнал особено радостно.
Лицето й изразяваше тъга, разочарование. Бяха избавили Юрий от един затвор, но бъдещето му готвеше друг. Хоукър бе наясно със ситуацията.
Правилата често са слепи за фактите и въпреки че двамата с Даниел можеха известно време да задържат момчето при себе си и определено нямаше да го върнат на Кан, дипломатическите отношения с Русия щяха да са по-сложни. Юрий беше руски гражданин и за него се грижеше държавата. Когато настъпеше моментът и руснаците си го поискаха, нямаше да имат законни основания да не им го върнат.
— Може да го задържим — пошегува се Хоукър.
— Той не е изгубено кученце — Възрази Лейдлоу. — Само че не можем пак да го пратим там.
Тя отново насочи вниманието си към шосето й пътните знаци. Пътуването беше дълго. Девет часа, скрити от слънцето само от брезентовото платнище. Пот, прах и мръсотия покриваха телата им и те трудно устояваха на желанието да спрат, да вземат душ и да поспят. Ала не разполагаха с време, затова продължаваха почти без почивки.