И все пак Даниел изглеждаше страхотно — беше още по-красива, отколкото си я спомняше. В Бразилия, подложена на невероятен натиск от страна на началниците си да изпълни неизпълнима задача за невероятно кратки срокове, тя се държеше прекалено официално и сковано. Тук обаче, докато управляваше стария джип по дънки, тениска и със смачкана каубойска шапка, с почервеняла от слънчевите лъчи кожа, Даниел бе по-естествена, по-спокойна.
— Знаеш ли, може да си намерим кола с климатик — каза Хоукър.
Тя се засмя.
— Имаме климатик модел две и сто.
— Моля?
— Два отворени прозореца и сто километра в час — поясни Даниел.
— Страхотно. — Хоукър за кой ли път избърса потта от лицето си. — Басирам се, че Джеймс Бонд не е имал такъв климатик. Другия път може да наемем „Астън Мартин“.
— Тази кола ти подхожда повече — отвърна тя. — Напомня ми за твоя хеликоптер.
— Да, има известна прилика.
Пътят ги изведе в рибарско градче. На брега лежаха няколко лодки с пъстроцветни, но избелели корпуси. Приличаха на тюлени, греещи се на слънце. Малко по-нататък бяха скупчени няколко ниски постройки.
— Тук е — каза Даниел. — Ако още е в Мексико и иска да го намерим, Макартър трябва да е тук.
— Защо си толкова сигурна?
— Когато пристигнахме, установихме базата си на осемдесет километра навътре, в страната, близо до руините на маянския град Ек Балам, Черния ягуар. Обаче Макартър все говореше, че иска да посети това място. Предполагам, че с жена му са прекарали тук известно време. Денем работел, нощем се любели. Според него така и не мигнал.
— Звучи чудесно — отбеляза Хоукър. — Освен работата… и недоспиването.
— Адски си романтичен!
След час вече бяха обиколили всички мотели в градчето. На брега имало два по-малки пансиона, но един човек, когото попитаха, ги насочи към кооперация на няколко преки навътре в сушата.
Даниел спря пред нея.
— Мой ред е — каза Хоукър, скочи от колата и влезе в пансиона.
— Moses Negro — каза портиерът, след като Хоукър описа кого търси. — Este es loco.
Хоукър си спомняше професора като спокоен и уравновесен човек. Не можеше да си го представи като луд, както казваше мексиканецът. А и по нищо не приличаше на Мойсей.
Мъжът посочи нагоре по стълбището.
— Trece, nueve. — Третият етаж, девета стая.
Хоукър се качи по паянтовото стълбище и тръгна по късия коридор.
Отвън пансионът изглеждаше порутен, стара тухлена сграда с изронена мазилка, но вътре беше добре поддържан.
Дъските на дюшемето бяха надраскани и избелели, но безупречно изметени. На площадката в горния край на стълбището имаше масичка със саксия с някакво увивно растение с тъмнозелени листа и яркочервени цветове. През прозореца се виждаше вътрешният двор, в чийто център ромолеше фонтан. Птички бяха накацали по ръбовете на старото каменно корито и по бугенвилиите, които пълзяха по решетките край стените.
Пансионът определено си имаше чар.
Хоукър стигна до девета стая и се заслуша.
Нищо.
Почука на вратата.
— Професор Макартър?
Никакъв отговор. Рецепционистът не бил виждал археолога да излиза днес, но това не означаваше, че е тук. Хоукър извади ключа, който беше купил за сто долара, отключи и влезе.
Озова се в разтребена, ала празна стая. Одеялото върху оправеното легло бе малко смачкано. Това изглеждаше малко странно в сравнение с педантичния ред, който цареше в помещението. Явно някой бе седял или лежал на леглото. Чекмеджето на нощното шкафче не беше затворено докрай.
Имаше нещо нередно, макар че Хоукър не можеше да проумее точно какво.
Вниманието му привлякоха тънките завеси на прозореца, които се раздвижиха от повея на вятъра. Той пристъпи към тях и в същия момент нещо тежко го удари между раменете. Хоукър политна към перваза.
Зад главата му някой вдигна ударника на револвер.
— Кой си ти? — извика груб глас.
Познат глас. Макартър.
Хоукър понечи да се обърне.
— Не мърдай? — нареди гласът.
— Нали искаш да видиш кой съм — колкото можа по-спокойно отвърна Хоукър.
— Да — потвърди мъжът зад него. — Добре, само че бавно.