Хоукър се обърна колкото можеше по-бавно.
Моментално разбра защо рецепционистът смята професора за loco. Наистина приличаше на побъркан. Чорлава брада, несресана коса, около очите — повече бръчки от линиите по пътната карта на Пенсилвания.
— Помниш ли ме? — попита Хоукър. — Прекарахме си страхотно в Бразилия.
Лицето на Макартър омекна, сякаш позна бившия пилот. После обаче отново се напрегна.
— Истински ли си?
— Моля?
— Истински ли си? — повтори ученият.
Хоукър не знаеше как да разбира въпроса. Портиерът май наистина имаше основания да смята Макартър за loco.
— Истински съм — колкото можа по-спокойно отвърна Хоукър. — Въпреки че ако не бях, сигурно щях да те излъжа и пак да те убеждавам, че съм истински.
Археологът се поотпусна и отпусна револвера няколко сантиметра надолу.
— Прав си — призна той. — Това едва ли е най-добрият начин да прецениш дали нещо е реално.
Хоукър протегна ръка и хладнокръвно отмести оръжието.
— Каквото и решение да вземеш, предпочитам да не ме застреляш, за да провериш.
Макартър свали ударника, остави револвера на масичката до леглото, после отново погледна Хоукър.
— С капси е — въздъхна тъжно. — Не успях да намеря друг.
— С капси. — Хоукър се засмя.
— Просто… — започна професорът. — Понякога виждам… или чувам разни неща… които всъщност не съществуват. А ти не си човек, на когото има вероятност да се натъкна… Искам да кажа… не те очаквах… — Не намираше нужните думи. — Какво правиш тук, по дяволите?
Хоукър се огледа, разтри удареното и се опита да установи как го е изненадал Макартър.
— Явно съм се подвел от стария номер с криенето зад вратата.
— Още една причина да реша, че не си истински — бързо отвърна археологът. — Кой би се хванал?
Хоукър кимна.
— Започвам да губя тренинг.
Макартър се усмихна. И това щастливо изражение му придаде още по-безумен вид. Весел луд.
— Все пак се радвам да те видя — каза той. — Извинявай, че те ударих. Знаеш, че не обичам да причинявам болка на никого. Общо взето съм пацифист.
Преди Хоукър да успее да отговори, в коридора се чуха стъпки и в стаята надникна Даниел. Водеше Юрий.
— Не ни се чакаше в джипа.
Колкото и да беше объркан от ненадейната поява на Хоукър, Макартър още повече се слиса от пристигането на Даниел, при това с дете.
— Дълга история — рече пилотът.
Докато си разказваха какво се е случило, Лейдлоу прегледа раната на крака на Макартър. Явно инфекцията не минаваше.
— Въпреки най-добрите грижи на лицензиран шаман и собствените ми опити за самолечение имам халюцинации и кошмари — въздъхна той. — И страдам от необяснима параноя.
— Може да се дължи на треската и безсънието — отвърна Даниел. — Посттравматично стресово разстройство, плюс инфекцията. Трябва да постъпиш в болница.
Погледна шишенцето с хапчета, които пиеше професорът, и добави:
— Това не е достатъчно силно, за да се пребори с проблема. Сигурно просто правиш инфекцията устойчива. Ще ти намеря истински антибиотик и после те пращам вкъщи.
— Никъде няма да ме пращаш — грубо заяви Макартър. После, сякаш усетил резкостта си, прибави: — Тъй де, аз започнах всичко това, забрави ли? Няма да се прибера в Щатите, докато не приключим.
— Ще става още по-опасно — опита се да го разубеди Лейдлоу.
Той дълбоко си пое дъх.
— Можете да си тръгнете, ако искате. Или да останете и да ми помогнете: още не съм свършил.
Хоукър се разсмя.
— Точно в твой стил.
— Знам, мислите си, че съм станал някакъв фанатик, обаче не съм — отговори професорът. — Не ми пука за НИИ, но знам, че трябва да открием тези камъни, преди да го е направил някой друг.
Даниел въздъхна.
— Просто реших, че съм длъжна да ти предложа. Но щом ти оставаш, оставам и аз. Заради всичко онова, за което започнахме търсенето си.
Макартър се обърна към Хоукър.
— А ти?
— Абсолютно съм сигурен, че тази история ще свърши с някаква катастрофа. Но колкото и шантаво да звучи, нямам по-добър избор.
Ученият погледна през прозореца. Океанският бриз отново развяваше завесите и носеше солен мирис.
— Може и да имаш — каза замислено. — Може би всички имаме.
27.
Иван Саравич слезе на станция „Парк култури“ в центъра на Москва. Разкошната обстановка приличаше на музей или бална зала в дворец. Големите квадратни плочи на пода бяха черно-бели като гигантска шахматна дъска, стените бяха облицовани с мрамор и украсени с релефи. Цялата метростанция сияеше от меката светлина на редици полилеи.