За разлика от метростанциите в Съединените щати, обикновено построени от функционалните бетон и стомана, руското метро не беше просто транспортно средство, а източник на гордост сега за Русия, а по-рано за Съветския съюз, тъй като го бяха проектирали и построили през 50-те и 60-те години на XX век. За страна, която се бе обявявала за рай за работниците, метрото трябваше да е работническият дворец.
Саравич помнеше първото си идване на тази станция. Двайсетгодишен новобранец от Урал, той беше дошъл в Москва, за да се включи във великата борба, да постъпи в КГБ. И когато бе попаднал на това място, бе изпитал точно това, което искаше Партията: гордост от съветското могъщество и господство. За него започваше нова ера, през която идеологията на обикновените хора щеше да премахне потисничеството на елита.
Трийсет години по-късно Съюзът на съветските социалистически републики се разпадна и с него си отидоха илюзиите за обикновените хора и елита.
Саравич стигна до заключението, че всяка форма на управление неизбежно еволюира във власт на елита. Това беше естествено развитие: хората, които се стремят към властта, да я заграбват за себе си. Онези, които жадуваха за равенство, не притежаваха нужната амбиция, самолюбие или егоизъм. Оттук и промяната.
След настъпването на новата епоха в Русия той започна да разбира, че дори цивилизованият живот означава всеки за себе си. И затова свикна с капитализма много по-лесно, отколкото очакваше, въпреки че обикновено работеше за същите хора, които по-рано му бяха плащали държавна заплата.
Сега беше по-богат, достатъчно, за да се пенсионира, ако иска, ала нямаше такова желание. Като вдовец без деца и приятели и почти без странични интереси, той не виждаше смисъл в това. За него тъкмо в работата се изразяваше истинската същност на капитализма: работата се отплащаше като почти нищо друго и в сравнение с нея всичко останало изглеждаше маловажно.
Не изпитваше нищо от онази гордост, която някога събуждаше в него тази станция. Крачеше енергично, с наведена глава и ръце в джобовете. Перонът изглеждаше разкошен, както винаги, но той вече го възприемаше просто като перон.
— Другарю — разнесе се зад него дрезгав глас. — Като че ли бързате?
Саравич забави ход, но продължи да върви. Позна гласа и въпроса, или поне типа му: стар кагебистки навик да зададеш насочващ въпрос с отворен край, за да стреснеш някой, който може би има какво да крие.
Настигна го едър мъж, петдесетина килограма по-тежък от него — не дебел, просто грамаден, с огромни ръце, плещи, глава. Знаеше името му, но никой не го използваше. Наричаха го просто Гора-Планината.
— Защо ме чакаш тук? — попита Саравич. — Трябва да докладвам утре сутринта. Или не е достатъчно рано?
— Боя се, че не е. Вече знаем какво се е случило в Хонконг. Задава се буря. Скоро някой трябва да изгори.
— Аз ли?
— Или всички ние.
„Всички ние“. Саравич не можеше да си представи, че Гора и другите, които го бяха наели, ще усетят бурята. Най-вероятно ураганът щеше да помете само него.
— Какво си мислеше, като привлече оня американец? — попита Гора.
Иван се обърна към него.
— Стори ми се добър начин да останем в сянка. И стана точно така. Няма последици, ако си забелязал.
Гора се засмя и Саравич се зачуди дали го е развеселил опитът му да оправдае провала си, или нещо друго, по-дълбоко. Каквато и да беше истината, тази вечер се чувстваше прекалено уморен, за да мисли за това.
Обърна се и продължи напред. Скоро стигна до стълбището.
Гора го следваше само на крачка. Иван изпита отчетливото усещане, че го водят някъде.
Излязоха в ледената московска вечер. Валеше сняг — сияеше на светлината на уличните лампи. Беше вече цяла педя. Слаб сняг, по руските стандарти.
Чакаше ги черно мазерати. Преди двайсет години щеше да е недодялан зил, руският вариант на американски кадилак или линкълн. Но в новозабогатяла Русия бяха на мода мерцедеси и беемвета. Винаги стремящият се да надхвърли другите Гора беше отишъл още по-далеч.
Мазерати с огромни гуми с грайфери за сняг. „Какво биха си помислили италианците? Че прилича на топмодел с гумени галоши“.
— Идваш с нас — каза Гора.