— Наистина ли не можем да намерим нещо по-добро? — попита той и хвърли люспата през борда.
— Лодката е в тон с джипа ни — отвърна Даниел.
— Къде са ракетите? — продължи да мърмори Хоукър. — Автоматите и миниторпедата?
— Не можем да си позволим такива неща. Само транспорт. Поне се движим бързо. Обикновено наемат такива лодки, за да ловят уаху.
Той повдигна вежди — явно не си падаше по риболова.
— Уаху ли? Какво е това уаху, по дяволите?
— Риба — поясни Лейдлоу. — Изключително бърза риба. Тази лодка има мощни двигатели, за да я преследва.
— Е, и това е нещо — изсумтя Хоукър, вперил поглед в хоризонта.
Тя посочи един от шкафовете, в които беше ровил, и каза:
— Поне водолазната екипировка е първокласна. А точно тя ще ни трябва.
— Ако открием нещо — отвърна той. — Как се търси потънал град с риболовен сонар, а?
Прав беше. Единственото допълнително оборудване се свеждаше до навигационна система и евтин сонар. Бяха проверили изчисленията на Макартър неколкократно. Ако археологът не грешеше, Върхът на копието сочеше точка на около единайсет километра от брега в низината Кампече. Не разполагаха с подробна информация за района, но знаеха, че това е седиментна низина, сравнително плитка и равна. Ако там имаше някакви руини, нямаше начин да не ги намерят, та дори само с риболовен сонар.
— Той май се съмнява в нас — каза Лейдлоу на Макартър.
— Не се тревожи. Ще му докажем, че сме прави — отвърна професорът.
— Просто не виждам как маите може да са построили нещо под водата — изсумтя Хоукър.
— Има две възможности — обясни археологът. — Първо, да не са построили нищо под водата, а на остров, който по-късно е потънал.
Посочи с ръка наоколо и продължи:
— Заливът е изключително активна земетръсна зона. И не само това, но и повечето подводни скали са седиментни, сравнително меки. Острови може да са се появявали и потъвали за сравнително кратко време. Само за хиляда години може да са настъпвали огромни промени. Доколкото ни е известно, маите и техните предшественици са обитавали интензивно този район два, дори три пъти по-дълго.
— Не става дума за нещо като Кракатау, нали? — подметна Хоукър.
— Не — потвърди Макартър. — По-скоро като спаднал кекс или като къща, потъваща в тресавище.
Даниел с радост установи, че професорът отново си е същият.
— А втората възможност? — попита Хоукър.
— Според нас онези, които са донесли камъните тук, са помагали на индианците, които открихме в Бразилия, обучавали са ги. Така са построили онзи храм й затова се е запазил до днес. Не ми е чак толкова трудно да си представя, че може да са построили и нещо под водата. Бетонът се втвърдява при химична реакция. Ако знаеш как точно да го направиш, той може да се съхрани в морето. Особено ако съдържа и вулканична пепел.
Погледна Лейдлоу и обясни какво има предвид:
— Посещението ни на Забуления остров показа, че тези хора са пътували до вулканичните райони. Разстоянието е голямо и поне аз не бих го изминал без важна причина. Смятахме, че целта му е била построяване на храм за новия камък, и в известен смисъл може да е било така, само че ние най-вероятно сме го извървели отзад напред. Свързано е с осигуряване на хранилище за камъка, обаче не са отишли там, за да го оставят, а за да осигурят материала за строежа тук под водата.
Обяснението звучеше логично. Даниел си представи керваните натоварени с вулканична пепел магарета, спускащи се по склоновете на Пулимундо. Погледна дисплея на навигационната система и каза:
— След малко ще разберем. Почти стигнахме.
Изтегли дроселите назад и лодката намали ход.
Планът им беше прост. Да отидат на мястото, час-два да обикалят по координатната мрежа, после да се гмурнат, за да проверят всички обещаващи места.
След двайсет минути не бяха открили нищо, но дълбочината почти не се променяше.
— Това е добър признак — отбеляза Даниел.
— Мислех си какво точно търсим всъщност — каза Макартър. — Бразилският камък беше скрит в доста видим паметник. И го охраняваха. Сякаш хората, които са го оставили там, са искали да бъде защитен, но и да е известно къде се намира.
— Труднодостъпен, но лесно откриваем — обобщи — Даниел.
— Не непременно лесно откриваем — възрази професорът. — В края на краищата той беше в сърцето на Амазония. Но ако определението „лесно откриваем“ не е вярно, какво ще кажете за „незагубваем“?