Това вече изглеждаше точно.
— Да, онези зверове защитаваха храма в Бразилия като собственото си леговище — каза Хоукър.
Даниел разбра идеята му.
— Незагубваем, но отлично защитен. Искаш да кажеш, че и тук ще е същото. Построй храм в морето и той ще е още по-недостъпен.
— Неслучайно са върнали тези неща в миналото — съгласи се Макартър. — Дали са легенда на хората, които са заварили тук, легенда, обясняваща за какво служат, обаче не са искали никой да ги пипа.
— Тогава защо се занимаваме с тях? — попита Хоукър.
Археологът и Лейдлоу се спогледаха. Понякога всичко това им се струваше прекалено мащабно, за да го осмислят. Странни светещи камъни, които всъщност бяха механизми, някакви устройства, пратени от бъдещето. Някой беше намерил за нужно да се подложи на истински ад, за да ги върне в миналото, а сега те отброяваха времето до нещо и ако легендите бяха верни, дори само в основата си, това можеше да означава катастрофална промяна за всички на света. Просто не можеха да ги оставят там, където бяха, без да се опитат да разберат какво е предназначението им.
— Имаме основателна причина — отвърна Даниел. — Трябва да разберем какво ще направят, когато броенето стигне до нула.
Впери очи в лицето на Хоукър в очакване на реакция. Усещаше, че не е напълно убеден.
Но преди Хоукър да успее да каже нещо, Юрий внезапно се изправи и погледна вляво от лодката. Отиде до парапета и се вторачи в някаква точка.
Даниел намали скоростта и започна да обръща лодката. Сонарът запиука и Юрий стана още по-неспокоен — наведе се над перилата, сякаш се опитваше да види нещо под водата.
А после изведнъж се втурна към десния борд, вкопчи се в парапета, пак се втренчи във водата и завика:
— Сирена! Сирена, сирена, сирена!
И пак се втурна към левия борд и се наведе опасно през перилата. Хоукър изтича и го хвана.
— Успокой се!
— Сирена, сирена, сирена!
Сонарът пиукаше все по-високо — минаваха над по-плитък участък.
Юрий се гърчеше в ръцете на Хоукър, мъчеше се да се отскубне, дори понечи да го ухапе.
— Сирена? — не спираше да вика момчето. — Сирена!
— Да се махаме оттук? — изсумтя Хоукър.
Даниел рязко натисна дроселите и лодката полетя напред.
Юрий не откъсваше поглед от пенливата диря след тях.
— Сирена — прошепна с копнеж. — Сирена.
Накрая се успокои.
Лейдлоу намали скоростта и когато Хоукър пусна Юрий, той изтича при нея и се вкопчи в крака й.
— Какво му става, по дяволите? — попита Хоукър.
— Не знам — отвърна тя, галеше детето по косата. После го погледна в очите.
— Какво означава „сирена“, миличък?
Юрий я гледаше, без да казва нищо. Не я разбираше.
— Успокой се — каза Даниел, без да спира да го гали. — Успокой се. Няма страшно.
Той я погледна измъчено, а после се отскубна от нея и пак започна да щрака с рамките на очилата до ухото си.
— Какво му е? — попита Макартър.
Тя го погледна тъжно.
— Не знам. Но мисля, че открихме Върха на копието.
29.
Даниел натисна няколко клавиша на водолазния компютър, за да пресметне с колко време ще разполагат под водата. Системата отчиташе разхода на въздух, вида смес и спирането за декомпресия. През това време Хоукър си свали ризата и започна да облича водолазния екип.
Лейдлоу го погледна. Широки рамене, тънък кръст. Мускулите му се напрегнаха, докато нарамваше тежките бутилки.
Почернялата му кожа беше осеяна с белези: стара рана от нож, спускаща се от едната му лопатка, охлузване от падане от мотор или белези от шрапнели отдясно и два малки кръгли белега, най-вероятно от куршуми. Колкото и ужасно да беше, му подхождаха, също като очукания стар хеликоптер и ръждивия джип.
— Не се разсейвай — скастри я Макартър и тя се изчерви.
— Спокойно де — прибави професорът. — Преди малко и той те зяпаше. За малко да падне през борда.
Даниел се подсмихна скришом, после отново насочи вниманието си към компютъра. Ако можеше да се вярва на сонара, равното пясъчно дъно беше на двайсет и пет метра дълбочина, но на онова място, на което Юрий бе започнал да крещи, уредът бе регистрирал последователни пикове между петнайсет и двайсет метра. Там долу нещо се издигаше над седимента — риф, останки от остров… или сграда.