— Радвам се, че си добре — каза той. Плъзна лъча на фенерчето наоколо и попита: — Всъщност къде сме? В заешката дупка на Алиса?
Намираха се в центъра на някакъв храм, находчиво изолиран от водата. Тунелът, който се спускаше надолу и после се издигаше нагоре, играеше ролята на въздушен шлюз. Стига таванът да не пропускаше, водата не можеше да преодолее въздушното налягане. Не можеше да проникне вътре.
Таванът на камерата беше заоблен и гладък като купол на ротонда. Сглобките между каменните блокове бяха почти незабележими. Вътре не капеше и не се процеждаше вода. Невероятно строително постижение.
Лъчът на фенерчето заподскача по гладките каменни стени и спря върху покрито с йероглифи стълбище.
— На Макартър би му харесало тук.
— Ако успее да преодолее страха си от акулите — отбеляза Даниел.
— Самият аз едва успях да преодолея страха си от тях — призна Хоукър и светна с фенерчето нагоре по стълбището. В горния край имаше олтар, върху който лежеше нещо. Приличаше на мумифицирано тяло.
Хоукър подаде ръка на Лейдлоу и се заизкачваха по стълбището.
Макартър седеше в лодката. Странно, но параноята му се беше върнала в момента, в който Даниел и Хоукър се бяха гмурнали.
На всеки трийсет секунди поглеждаше дисплея на навигационната система, за да се увери, че вятърът и течението не са го отнесли, после оглеждаше хоризонта с бинокъл — боеше се, че може да ги изненадат някакви злодеи. Досега не беше забелязал нищо, което обаче не означаваше, че няма да се случи.
Освен това трябваше да наглежда Юрий и нервите му се опъваха до скъсване всеки път щом момчето помръднеше. За всеки случай стегна здраво всички ремъци на спасителната му жилетка и постави на гърба му втори буй.
— Мислиш ли, че ще се ядосат, ако видят, че съм те вързал за нещо, когато се върнат?
Юрий не му отговори и Макартър сам се засмя на думите си.
— Преди бях нормален — каза на момчето. — А я ме виж сега! Привижда ми се какво ли не. И ми се причува. — Юрий не му обръщаше внимание и си играеше със слънчевите очила. — Ох, говоря на дете, за което пластмасовите очила са по-интересни от високообразован събеседник като мен.
За пореден път вдигна бинокъла и огледа спокойните води на Мексиканския залив. Следобедното слънце сияеше от кобалтовосиньото небе. На изток започваха да се трупат големи купести облаци. Все още бяха много далеч, ала като че ли се приближаваха. Най-малко искаше да е в морето, ако се разрази буря.
— Хайде, не се бавете цял ден — измърмори Макартър.
Вдигна се слаб бриз и тихо прошумоля край ушите му.
„Защо си разсеян днес?“
Той рязко се завъртя в търсене на източника на думите. Нямаше никого, естествено.
„Защо си разсеян днес?“
Думи на жена му. Произнасяни нежно в дните, когато той разсъждаваше над някакъв проблем и не я слушаше.
Погледна Юрий. Момчето го наблюдаваше, сякаш също беше чуло нещо.
— Изобщо няма да питам — каза Макартър.
Долови друг звук, далечен тътен на гръмотевица от изток. Буреносните облаци все още бяха на много километри, ала се разширяваха на юг. Той проследи линията им с бинокъла, като се чудеше дали ще имат проблем с връщането на брега. А после зърна нещо друго: две лодки бързо пореха вълните към тях. Бяха на седем-осем километра, но се насочваха точно към него.
— Мамка му — изруга професорът и отпусна бинокъла.
Погледна Юрий и добави:
— Само да не вземеш първо да научиш точно тези английски думи.
Момчето не реагира и Макартър отново насочи вниманието си към лодките с надеждата да види зад тях хора на водни ски.
Не видя обаче. И въпреки че лодките можеше да са всякакви, изведнъж го обзе ужасяващо подозрение, свързано с това какви са и каква е целта им.
Дръпна Юрий до себе си, закопча му предпазния колан и запали двигателите.
Тялото лежеше в саркофаг, завито с обикновен тънък плат. Ковчегът не беше нищо особено, просто дърво с издълбани отстрани жлебове, сигурно за по-удобно носене.
Даниел отметна савана. Черепът далечно приличаше на човешки. Миниатюрни пори покриваха гладката кост. От празните очни кухини излизаше по една тънка жичка и потъваше в черепната кутия. Деформирани ребра, огромни очни орбити — същите аномалии, каквито бяха видели на скелета в Бразилия. Втори човешки потомък, умрял няколко хиляди години преди да се роди.