Отдалечиха се от подводния храм, като се издигаха постепенно към повърхността. За щастие не се бяха спуснали прекалено дълбоко и не бяха останали на дъното толкова дълго, че да имат нужда от спиране за декомпресия, ала знаеха, че вертикалното изплуване трябва да се избягва.
Щяха да изплуват под ъгъл и да оставят на телата си време да реабсорбират разтворения азот, и когато след минута-две забележеха лодката, щяха да зарежат торпедата и да излязат на повърхността.
— Внимавай? — извика Хоукър по радиостанцията.
Даниел се обърна. Над нея се стрелна сянка на риба чук. Последва я втора, която се отърка в нея и рязко зави надясно, щом я отмина. Акулата бързо се отдалечи и изчезна, но към тях приближаваха други, носеха се като подводни ракети.
Макартър не можеше да откъсне очи от летящите към него лодки.
Вдигна предавателя.
— Ако ме чувате, побързайте. В момента са най-много на три километра.
Ако искаше да избегне опасността, скоро трябваше да даде пълен напред и да се отправи на запад. Такъв беше планът: да се насочи на запад, да се свърже с мексиканската брегова охрана и да се надява, че един-два хеликоптера ще са достатъчни, за да подплашат нападателите.
Така щеше да е най-разумно, ала професорът не можеше да изостави другарите си. Намали скоростта, обърна лодката и отново включи предавателя.
— Сега съм на осемстотин метра северно от мястото, където ви оставих. Ще ви чакам, докато мога.
Изведнъж Юрий пусна слънчевите си очила, изправи се и се втренчи като хипнотизиран във водата пред тях.
Даниел зави наляво и се насочи надолу, за да избегне връхлитащите акули, но въпреки водолазното торпедо и собствените й усилия рибите чук се движеха три-четири пъти по-бързо.
Няколко от по-дребните профучаха покрай нея, друга я атакува отгоре и я блъсна по рамото. Лейдлоу се озърна за Хоукър. Той плуваше към нея, също, с максимално ускорение, ала акулите не му обръщаха почти никакво внимание. В първия момент това я ядоса, докато не осъзна причината.
Рибите чук, кръжащата почетна стража на подводния храм, сега се насочваха към онова, което ги беше привлякло там: излъчващия енергия камък в торбичката на кръста й.
Не се опитваха да я ухапят, поне засега. Всъщност сякаш изобщо не я забелязваха и бяха също толкова зашеметени и изненадани от внезапните сблъсъци, колкото и самата тя. Но не можеха да устоят на сетивното претоварване на магнитните детектори в мозъците си и продължаваха да прииждат на талази.
Тя се изви, за да избегне поредния удар, но акулите просто бяха прекалено много. Скоро наоколо сякаш се спусна мъгла, сякаш се озова в бягаща навалица. Светът се въртеше — сивите гърбове на рибите, белите им кореми, пръскащите се мехурчета от маската й.
Кос удар по крака й беше последван от блъскане по дясната ръка и след това в ребрата, което я накара да се превие.
— Дръж се? — извика Хоукър.
— Те преследват камъка — успя да отговори Даниел.
В следващия момент я връхлетяха няколко млади екземпляра и я превъртяха във водата.
Една по-голяма се носеше като стрела към нея. Даниел успя да се отдръпне, но акулата се заби в торпедото, изтръгна го от ръцете й и жълтото устройство запотъва по спирала към дъното.
Даниел заплува нагоре, към проблясъка на повърхността, но Хоукър я хвана през кръста и я притегли към себе си. Тя се хвана за ръкохватката на торпедото му и полетяха напред.
Към тях плуваха още риби чук и Лейдлоу се напрегна в очакване на сблъсъка. Последва удар, още един, после и трети.
Изскочиха на повърхността и Даниел се огледа.
Лодката на Макартър се приближаваше. Слава Богу, не беше далеч. Той намали и зави до тях.
Тя се хвана за стълбата и се покатери, Хоукър й помогна отдолу.
Щом се озова на борда, Лейдлоу се обърна и му подаде ръка.
Той я хвана и точно в този момент една сиво-зеленикава фигура разцепи повърхността, блъсна го и го отнесе настрани.
Пръстите му се изхлузиха от нейните.
— След него? — извика тя на Макартър.
И докато професорът натискаше дроселите и завърташе руля, Даниел грабна харпуна.
Все едно го блъскаше влак. Тласкан от едрата акула, Хоукър отхвърча настрани, маската му се смъкна и той изпусна водолазното торпедо. Размахваше ръце, но по никакъв начин не можеше да забави движението си. Имаше чувството, че го влачи бясно летяща кола, че го теглят сили, които не може да преодолее или поне да им попречи.