— Не знам. Нещо се е променило и сега сигналът е хаотичен. Сякаш се е побъркал и се опитва да се върне в предишното си състояние.
Мор прокара пръсти през сивата си коса и погледна кривата линия на енергийния сигнал. Пиковете се усилваха с все по-голяма честота, както обикновено точно преди импулс, но фоновото равнище едва се регистрираше.
Компютърът високо запиука — предупредителен сигнал за достигане на праговото равнище. Екранът се замъгли и всичко се сля, сякаш се размагнетизираше. Радиостанциите наоколо и в кабината на камиона запищяха от статични смущения.
— Има ли бункери наблизо? — извика Мор на шофьора.
Сержантът от военновъздушните сили, който седеше зад волана, се смути.
— Господин Мор?
— Къде може да скрием това нещо?
— Никъде — отвърна военният. — Наоколо е само гола пустош.
Залегнал на палубата, Хоукър здраво държеше Юрий и го прикриваше. Даниел продължаваше да управлява бясно носещата се по вълните лодка и завиваше ту надясно, ту наляво, за да не ги улучат преследвачите им.
Доколкото Хоукър можеше да прецени, лодките развиваха приблизително еднаква скорост, ала всеки завой скъсяваше дистанцията помежду им. Противниците им бяха само на петдесетина метра зад тях, разгръщаха се и стреляха наслуки.
След пет минути вече щяха да видят пристанището и той се надяваше, че това ще задържи преследвачите им на разстояние, макар да не беше сигурен, че изобщо ще стигнат дотам. Ако успееха да улучат дори само единия извънбордов двигател, с тях щеше да е свършено.
В палубата на няколко метра зад него се заби куршум, друг изсвири над главата му.
Даниел се приведе и извика:
— Сега е моментът да направим нещо!
Още докато го произнасяше, Юрий започна да мърмори нещо непонятно и да се, дърпа от ръцете на Хоукър. Посочи шкафа и се ококори, сякаш току-що е открил нещо ново.
— Две — изведнъж каза момчето и погледна пилота. — Две.
Хоукър повика Макартър, който запълзя към тях.
— Какво му е?
— Не знам — отвърна Хоукър. — Дръж го.
Професорът хвана момчето, а Хоукър отиде на кърмата, бръкна под седалките и измъкна котвата. Бързо се приближаваха към брега, но за да успеят, щяха да се нуждаят от помощ.
— Дръж този курс — извика той и преряза въжето с ножа си.
Лодката се понесе напред по права линия, а Хоукър завъртя тринайсеткилограмовата котва като ласо и я хвърли във въздуха.
Тя полетя към преследвачите им, ала падна във водата много преди да достигне целта си.
— Трябваше да я хвърлиш по-силно — извика Даниел.
— Много ти благодаря, вече разбрах.
След това хвърли едно от веслата. То падна пред първата лодка и килът й просто го разсече по средата.
Мъжете в лодките отговориха с нов дъжд от куршуми и Лейдлоу рязко зави надясно. В морето около тях се надигнаха фонтанчета.
Хоукър залегна и изведнъж забеляза сигналния пистолет.
Хрумна му нова идея: Той закрепи буй за един от резервните комплекти кислородни бутилки и извика:
— Давай пак направо!
Постепенно следата зад тях се изправи. Хоукър отвори клапите и пусна бутилките през борда. Те потънаха, но мехурчетата и буят му позволяваха да ги вижда.
Той изчака, после натисна спусъка.
Алената ракета се понесе към мехурчетата и от водата изригна огнена вълна от възпламенената четирийсетпроцентова кислородна смес.
Първата лодка на преследвачите им зави прекалено късно и взривът я вдигна на трийсетина сантиметра във въздуха. Тя падна във водата с малко извъртян настрани нос и се запремята като състезателна кола, спукала гума. Разхвърчаха се отломки. Накрая лодката полегна върху левия си борд и спря.
— Страхотен изстрел — извика Макартър.
Хоукър се надяваше, че онези във втората лодка ще спрат, за да помогнат на другарите си, но те ги заобиколиха и продължиха преследването.
И когато се приближиха достатъчно, откриха огън без никакви задръжки. Корпусът им беше надупчен и от обикновени, и от трасиращи куршуми.
Хоукър се хвърли на палубата, докато Даниел насочваше лодката в пристанището, маневрирайки около закотвени платноходки и други съдове. Зад него Юрий закрещя, отскубна се от Макартър и се хвърли към шкафа, в който беше камъкът.
— Две? — изпищя момчето и заблъска с ръце по вратата. — Две! Две! Две!
Арнолд Мор трябваше да крещи, за да надвика непоносимо острия писък на радиостанциите.