Логиката му подсказваше, че са тук, за да пазят реда, да се грижат прекъсването на електричеството да не доведе до нежелани последици. Но въпреки това не можеше да се отърси от мисълта, че търсят точно него. Че целта им всъщност е камъкът.
Даниел стоеше с доктор Васкес в контролната зала и проучваше резултатите от ядрено-магнитния резонанс. На дисплея се виждаше напречен разрез на мозъка на Юрий, оцветен в червено, оранжево и розово. Един участък беше син и изглеждаше замъглен.
— Какво е това? — попита тя.
Лекарката въведе няколко команди и накара уреда да направи ново сканиране. Напомнящото на конвейерна лента устройство, на което лежеше детето, вкара неподвижното му тяло обратно в тръбата. Разнесоха се няколко високи изщраквания — машината „заснемаше“ мозъка на Юрий.
Този път се получи по-ясен образ, но около синия участък пак имаше замъгляване.
— Може ли да е някаква повреда в скенера? — предположи Даниел.
Доктор Васкес поклати глава.
— Едва ли. Промених малко ъгъла на сканиране, за да се уверя. — Тя посочи дисплея. — Ако се дължеше на повреда, замъгленият участък щеше да се премести. А той показва същото място в мозъка на детето.
— Тогава какво е? — повтори Лейдлоу.
— Нали споменахте, че някой го е подлагал на експерименти?
— Доколкото ми е известно, да.
Лекарката тъжно кимна.
— В такъв случай предполагам, че пред нас са последиците от един от тези опити. Това е предмет, нещо електрическо, имплантирано в мозъчната му кора.
— Електрическо ли?
— Излъчва електромагнитен импулс — поясни доктор Васкес. — Слаб, естествено, но синьото оцветяване означава точно това.
На Даниел й се пригади, стомахът й се надигна. После чу звук, който я накара да потрепери. Юрий идваше на себе си — и отново започна да крещи.
Макартър се насочваше към края на парка. Спря при един уличен продавач и като се престори, че разглежда стоката му, хвърли поглед назад към групата полицаи.
„Идват за камъка“.
Глас ли чуваше, или само си го мислеше?
„Бягай“. Беше подкана, а не реален звук. „Бягай!“
Професорът вече не можеше да се владее. Пусна дрънкулката, която бе взел от сергията, и отпраши към улицата.
Юрий дойде на себе си с крясъци, но се успокои веднага щом изключиха скенера. Докато доктор Васкес му правеше други тестове, детето остана вкопчено в Даниел.
— Няма следи от мозъчен оток — заключи лекарката. — Неврологичните му реакции са в норма.
— А кръвта от ухото му?
— Изглежда, в ушния му канал е имало киста, която се е спукала по време на припадъка. Но сега чува добре и следователно не е получил увреждане.
Мексиканката се усмихна.
— Има късмет — каза тя, после се поправи: — В известен смисъл.
Даниел прегърна детето през раменете.
— Какво ще правите с него? — попита доктор Васкес.
— Ще се опитам да го отведа на безопасно място, където ще се погрижат за него.
— Можете да го оставите при нас.
Лейдлоу се поколеба. Тази идея наистина, не беше за пренебрегване. Ала не можеше да е сигурна, че Кан или руснаците няма да го намерят.
Тя поклати глава.
— Търсят го хора, от които няма да сте в състояние да го защитите. Ако го намерят, ще убият и вас, и всеки, който им се изпречи на пътя.
— Защо?
— Дълга история. Когато си тръгнем, се обадете в полицията. В случай че тези хора дойдат тук.
Лекарката кимна нервно и хвърли поглед към Хоукър, който продължаваше да държи пистолета.
— Ще ви дам пет минути и после ще се обадя. Не се връщайте тук.
Даниел изведе Юрий от кабинета и Хоукър я последва.
— Да повикам ли охраната? — попита Рикардо.
— Не — отвърна доктор Васкес.
— И ще ги оставите да си отидат?!
— Да. Струва ми се, че така е най-добре. Ако са такива, каквито твърдят, няма нужда да се намесваме.
— Ами ако не са?
— По-добре да са далеч оттук, когато полицията ги открие.
Санитарят неохотно кимна и погледна малкото устройство до вратата. Яркозеленият дисплей бързо премигваше.
— Онова нещо, което е имплантирано в главата на детето, радиоактивно ли е? — попита той.
— Едва ли. Защо?
Рикардо посочи дисплея.
— Алармата за радиоактивност. Някой от тях е облъчен.