Междувременно щяха да впрегнат всичките си научни ресурси. На мястото на разбитите уреди щяха да докарат ново оборудване и щяха да изпитат новоустановената система за съвместен контрол.
Вратата на караваната се отвори и един майор от военновъздушните сили въведе трима цивилни учени: главния аналитик на Мор, който за щастие или нещастие не се беше возил в камиона, избрания от ЦРУ експерт, около четирийсет и пет годишен фанатик със сурово лице, който явно бе участвал в секретни военни проекти, и шейсетинагодишен индианец.
Индианецът имаше тъмна набръчкана кожа, рядка бяла коса и козя брадичка. Носеше карирана каубойска риза с копчета от изкуствени диаманти и връзка с брошка и в джоба на гърдите му имаше огромен калъф, натъпкан с химикалки. Мор го познаваше — Натаниал Ахига, физик теоретик. Беше работил в лабораториите „Сандия“ в Ню Мексико, а сега се бе преместил в Националната академия на науките.
На езика на народа навахо „ахига“ означаваше „онзи, който се сражава“, и родът на Натаниал имаше славна история в това отношение. Дядо му бил един от прочутите индиански шифровчици по време на Втората световна война, баща му заслужил медали в Корея, а по-големият му брат бил един от първите индианци в корпуса на зелените барети и обкичил гърдите си с награди по време на трите си мандата във Виетнам.
Самият Натаниал отишъл да следва, вместо да постъпи в армията, но неговият принос към въоръжените сили засенчваше този на всичките му роднини, тъй като беше участвал в създаването на задействащия механизъм за бойните глави на ракетите „Трайдънт“, след което бе посветил дълги години на разработването на ракетния щит. Ако изобщо се стигнеше до Трета световна война, Ахига щеше да има заслуги както за унищожаването на врага, така и за спасяването на американския народ.
Тирадите на Стекър показваха, че ЦРУ иска камъкът да бъде унищожен, докато Мор и неговите хора смятаха, че това ще е грешка, поне ако все още имат избор.
Тази дилема на практика оставяше решението в ръцете на Ахига. В крайна сметка от значение щеше да е само неговото мнение.
Мор се ръкува с него, после го проследи с поглед, докато физикът заобикаляше импровизираната лаборатория и се насочваше към наблюдателния пункт. Като се наведе напред и леко присви очи, Ахига за пръв път видя обекта на своята задача и силно стисна устни — може би признак за любопитство или характерен тик, ала на Мор ужасно му заприлича на отвращение.
37.
Хоукър седеше на балкона на новия им хотел в петзвезден курортен комплекс на осемдесет километра южно от Пуерто Азул. Електричество нямаше, както и почти по цялото крайбрежие на Мексиканския залив. Факт, който се оказа в тяхна полза, тъй като рецепционистът не можеше електронно да регистрира настаняването им. С подкуп го бяха убедили да не го прави и след като възстановят захранването. С още малко пари бяха получили този апартамент, както и съседната стая. Освен това му обещаха по хиляда долара за всеки от следващите пет дни, ако запази присъствието им в тайна. Хоукър се съмняваше, че ще останат по-дълго.
Без осветление и почти без луна брегът и морето тъмнееха, ала на две места в чернотата на Залива бушуваха бури и разцепваха нощта с ослепителни мълнии. От време на време между светкавиците настъпваха продължителни паузи, но в момента ураганите вилнееха с пълна сила и облаците бяха осветени отвътре. Тук-там на хоризонта също се спускаха ярки назъбени линии.
Въпреки че бурята се приближаваше, въздухът на балкона беше абсолютно неподвижен. Не се усещаше никакъв полъх и пламъкът на свещта до него дори не потрепваше.
В тази сцена имаше някаква велика истина, някакъв урок за живота, за трудностите, за това, че като обръща внимание само на нещата в непосредствена близост, човек не придобива вярна представа за онова, което се случва в действителност. Тъкмо това безразсъдство позволява на опасността да се промъкне незабелязано. Хоукър се чудеше дали и той не допуска такава грешка.
Не се беше чувствал по-добре от много години, не в смисъл физически, понеже след травмиращите събития от последните няколко часа трябваше да избира между ибупрофен и няколко чаши твърд алкохол, но в ума му за пръв път от месеци, ако не и от повече, цареше покой. Угризенията, дори кошмарите за злодеянията в Африка го бяха напуснали, поне засега.
Отдаваше промяната на близостта до Даниел и Макартър. Не бе сигурен, че зад този камък и свързаното с него пророчество се крие някакъв по-голям смисъл. Без доказателства или недвусмислени указания за него всичко това си оставаха само догадки, ала в историята бяха замесени двама души, които искрено обичаше и те се нуждаеха от помощта му. До какъвто и резултат да се стигнеше, той щеше да защитава: приятелите си и това осмисляше живота му и му носеше покой.