И все пак предполагаше, че някъде на хоризонта се трупат облаци. Не ги виждаше, засега не ги и усещаше, но знаеше, че се приближават, също като бурята над Залива.
В опит да пропъди тази мисъл отпи глътка от чашата до себе си. Докато я оставяше, вратата зад гърба му се отвори и на балкона излезе Даниел.
— Как са пациентите? — попита той.
— Инфекцията на Макартър е по-добре и той работи по нещата, крито открихме в морето. И ако щеш вярвай, Юрий този път заспа наистина.
Хоукър повдигна: вежди.
— Дадох му приспивателно. Като че ли се оправя.
— Радвам се.
Даниел седна, взе чашата от ръката му, отпи голяма глътка и я остави на масичката между тях.
— Някакви идеи как са ни открили? — попита Хоукър. Това бе една от мислите, които го измъчваха.
— Разпитали са човека, от когото наехме лодката — уверено отговори тя.
— А защо са го разпитали? Откъде са знаели, че сме в морето?
— Релефът от Забуления остров е у тях. Макартър направи заключенията си въз основа на тези надписи.
— Нали сте го разбили?
— Направихме каквото можахме, обаче…
Той смръщи вежди. Звучеше логично.
— Безпокои ли те нещо? — попита Даниел.
— Винаги.
Тя се усмихна.
— Слушай, подозрителни ми приятелю. Всичко е наред. Камъкът е у нас, не ни хванаха и Юрий е добре. Всички сме добре.
— Нима? — Хоукър я погледна изпитателно.
Беше забелязал нещо странно в нея, характерно поведение, каквото не бе проявявала в Бразилия. Всичко отиваше по дяволите, тя се ядосваше и се затваряше в себе си. Но щом опасността отминеше, отново ставаше прекалено самоуверена. Тя беше смела и агресивна по природа, ала тук имаше нещо друго, повече напомнящо безразсъдство, сякаш нещо я изкарваше от равновесие.
Даниел се отпусна назад и въздъхна.
— Виж, съжалявам за онова, което се случи в подводния храм. Трябваше повече да внимавам със сместа. Четирийсет процента беше прекалено много, като се имаше предвид състоянието ми. Просто сбърках.
Огромна светкавица разсече небето и освети хоризонта и морето. След няколко секунди до тях достигнаха далечни отгласи от гръмотевицата. Това го накара да се замисли за камъка.
— Каква според тебе беше онази ударна вълна? — попита Хоукър.
— Камъните генерират енергия — отвърна Лейдлоу. — Някакъв импулс.
— Може би защото го преместихме.
— Възможно е. Странното е, че ако не се беше случило точно тогава, щяхме да сме мъртви. Щяхме да стигнем до плажа и онези щяха да ни застрелят в гръб още преди да излезем на улицата.
Хоукър вдигна чашата.
— Извънредно щастливо съвпадение, така да се каже.
Отпи, после напълни чашата с още две от миниатюрните шишенца ром от минибара.
Даниел се бе загледала в бурята. После тихо попита:
— Защо ми се притече на помощ?
— Мор ми плати да ти помогна. Според тебе как иначе можем да си позволим този луксозен живот?
Лейдлоу взе чашата от ръката му, надигна я, после я задържа.
— Говоря сериозно. За последен път се видяхме преди две години. Тогава ти обещах да се опитам да ти помогна да изчистиш името си, но не успях да накарам никой да се размърда. И после, вместо да ти предложат да се върнеш при тях, ЦРУ ти пращат хора, за да те закарат в Щатите във вериги.
— Ти не си виновна — отвърна Хоукър. — Знаех какво ще се случи. Дори само желанието ти означава много за мен.
Даниел въздъхна, отпи глътка ром и остави чашата.
— Не съм въвлякла Макартър в тази история — каза сякаш се защитаваше. — Не исках да тръгва сам. Реших, че някой трябва да го пази.
— И това ми е известно. Кофти е да установиш, че не си в състояние да защитиш всички, колкото и да се опитваш.
Лейдлоу кимна, като че ли думите му имаха някакво по-дълбоко значение. Но не му обясни нищо. Жалко, защото за пръв път, откакто се познаваха, тя започваше да проявява искреност, която галеше душата му.
— Значи затова си ми се притекъл на помощ. — Тя се усмихна. — Да защитиш човек, когото обичаш.