Тя се зачуди дали си мисли за предишната буря, в която бяха заедно — макар и с двегодишна давност, тази история беше толкова жива в спомените и, все едно се е случила вчера. Искаше й се да отиде при него, да сложи ръка на рамото му и да го изчака да се обърне към нея, ала знаеше, че нещата не са толкова прости.
Помисли си за Маркъс и отново я обзеха угризения. Представи си го как я чака в Щатите, принуден да вярва на Мор, навярно ужасно разтревожен за участта й. Сега й се искаше да беше разговаряла с него.
Дълбоко си пое дъх. Това ней харесваше. Не обичаше обърканите положения.
Спомни си думите на Мор: „Може би никой няма да е в безопасност. Никъде“. Трябваше да се съсредоточи. Да престане да мисли за Хоукър, да престане да мисли за Маркъс. Да престане да мисли за всичко друго, освен за възложената й задача.
Погледа Хоукър още няколко секунди, пребори се с изкушението, отиде в спалнята си и затвори вратата.
38.
Грамадният склад в покрайнините на Кампече принадлежеше на дъщерна фирма на Кан Индъстриъл, но бяха изнесли всичко оттам, за да организират щаб за търсенето на камъните.
Милиардерът следеше работата от инвалидната си количка. През прозорците в дъното на постройката виждаше хеликоптера „Скайкрейн“, с който неговите хора бяха пренесли релефа от Забуления остров и който сега неподвижно чакаше поредната си мисия заедно с още два като него. Покрай стените в сградата имаше камари оборудване: бронирани машини с грамадни гуми, контейнери с надуваеми салове, малка двуместна подводница и ято безпилотни разузнавателни самолети, подобни на военния „Предетър“.
Кан оглеждаше всичко това и сърцето му се изпълваше с гордост и увереност. Колекцията му от свръхмодерна техника растеше от години — част от новата реалност, в която живееше.
В резултат на своето влошаващо се здраве милиардерът беше възприел необикновена гледна точка, от която анализираше империята си. Принуден да разчита на други, той бе наблюдавал забавянето на нейното развитие и растящия брой провали и пропуснати шансове. Всичко това му даде урок, който Кан смяташе за истинско откровение. Границите на човешките възможности и човешката склонност към грешки бяха най-големият му враг.
Също както го предаваше и проваляше собственото му тяло, така го предаваха и проваляха хората около него. Физически Кан все повече беше принуден да разчита на машините. Те му даваха сила, лекуваха го, осигуряваха му подвижност и независимост.
За да спаси империята си, той наложи проста парадигма. Ултрамодерни наблюдателни системи покриваха всеки квадратен сантиметър от владенията му, прогнозиращ софтуер му позволяваше да реагира бързо в бизнеса и другите области, без да го забавя големият брой аналитици. Компютърни програми следяха ефективността и надеждността на всеки негов служител. Те определяха кого да уволни и кого да назначи. Нямаше заседания, емоции и приятелски връзки. Само факти, данни и алгоритми. След отстраняването на човешкия елемент бизнесът му отново процъфтя.
И сега възнамеряваше да въведе аналогични промени в търсенето на камъните. Знаеше, че въпреки усилията на Чой и неговите хора именно машините ще му позволят да открие и вземе онова, което търси. Човешка сила беше необходима само за управление или стартиране на техниката, а ако се проваляха или се забавеха, хората лесно можеха да бъдат заменени.
В неговите очи Чой и хората му бяха само резервни части, абсолютно взаимозаменяеми, но машините… Машините бяха спасението.
Един от лекарите го повика. Бяха готови да започнат последния, най-съвършен етап от лечението му. Кан обърна количката и се насочи натам. Чой покорно го последва.
Стигнаха до метална маса, върху която бяха наредени различни видове познати устройства — електростимулатори, монитори, трансформатори.
— Готов ли сте, господин Кан? — попита лекарят.
— Приключихте ли с тестовете? — отговори на въпроса с въпрос милиардерът.
— Да. Направена е пълна диагностика и са въведени данните от предишните сеанси.
Настъпваше мигът на истината.
— Тогава започвайте — каза Кан и несръчно протегна дясната си ръка.
Лекарят му помогна да я изпъне и му нахлузи нещо като ръкавица, свърза лакътя му с някаква скоба и постави система от ремъци на рамото му. Накрая докторите свързаха всичко това с множество жици.
— Ще ви оставя — каза Чой.