— Не е вярно — възрази шефът на охраната.
„Ама разбира се“, помисли Кан. Ако той умреше, Чой щеше да заеме мястото му. И той беше предател като всички останали.
— Ти ми пречиш да ги намеря — изрева милиардерът. — Искаш да умра!
— Не. Грешно сте ме разбрали. Искам да ги получите. Просто…
Чой не довърши. Очите му се насочиха към ръката на Кан и прикрепеното към нея странно устройство. Ръката му се сгъваше и разгъваше, все едно се раздвижваше след дълъг сън. Задвижващите устройства на пръстите му бяха свили ръката му в юмрук и сега я разтваряха.
Един от техниците отвори с лост поредния сандък. Вътре имаше устройства, подобни на това на ръката на Кан — два крака, още една ръка и тяло, всички с хидравлични задвижващи механизми, целите оплетени в жици, както и подставка с литиеви батерии Г4.
Милиардерът се зачерви от удоволствие, като гледаше как на лицето на Чой се изписва смут, а после страх.
— Дълги години разчитах на теб — каза Кан. — Преглъщах провалите ти, кражбите ти, твоето презрение. Но вече няма нужда да те търпя.
Дланта му висеше над една голяма отвертка. Хидравликата на пръстите му се задейства светкавично, Кан стисна инструмента и го вдигна, после ръката му се протегна и се стрелна напред толкова бързо и силно, че Чой се смая.
Той политна назад, столът, на който седеше, изтрополи на пода и шефът на охраната се свлече на бетона зад него. Чой вдигна ръка към гърдите си, стисна пронизалото го оръжие, ала не успя да го изтръгне от плътта си.
Вдигна очи и погледна своя господар.
— Аз съм ви верен — успя да произнесе. — Щях да ги накажа… заради… вас.
Очите му се подбелиха.
— Когато ги открия, сам ще ги накажа — отвърна Кан на умиращия си помощник.
39.
Беше ден. Юрий обичаше деня. Денем имаше по-малко острота, не като нощем. Денем нещата общо взето спяха, макар и не всички.
Седеше на пода и наблюдаваше едно от тях, което беше будно — светлината около него сякаш трептеше, носеше се като призрак сред въртящите се перки на вентилатора на тавана. Вятърът се спускаше надолу, но светлината оставаше около оста му, вихреше се наоколо. Поведението й се променяше, тя се местеше и огъваше, от време на време леко се издуваше. Юрий установи, че тя му харесва. Беше мека и спокойна.
Тъмнокожият мъж работеше на масата в другия край на стаята. Този мъж бе важен — знаеше разни неща, неща, който другите двама не знаеха. Освен това виждаше и чуваше разни неща. Юрий не ги виждаше и чуваше, но важният човек можеше да го прави. Понякога се колебаеше, друг път изглеждаше сигурен. Случваше се даже да им отвръща.
Юрий го харесваше. Важният мъж се държеше мило. Когато говореше, гласът му беше тежък. Обичаше хартията и химикалката, не машината, с която работеше — натискаше клавишите й и я ругаеше.
Виждаше, че машината е гореща. Може би го пареше. Определено пареше очите на Юрий, когато я погледнеше. Той реши, че не я харесва — също като важния мъж. Искаше му се тя да си иде. Така щеше да е най-добре. Трябваше просто да иде другаде.
Вратата на стаята се отвори и влезе жената. Юрий ги чу да си приказват, но не ги разбираше, думите им не бяха като неговите.
— Някакъв напредък? — попита тя.
— Засега не, но продължавам да опитвам — отговори мъжът.
Жената се приближи до Юрий. Лицето й беше топло — тя им носеше топлина. Не беше сигурен как, просто го правеше. Когато жената го докосваше, Юрий не се страхуваше. Другите, които го докосваха, му причиняваха болка, караха го да се бои, но тази жена караше другите да се чувстват по-добре.
Двамата с важния мъж се опитваха да открият нещо, търсеха нещо изгубено. Тя беше нервна, опасяваше се, че може да не го намерят. Той не, изпитваше увереност, очакваше да го намери. Толкова голяма разлика. Юрий реши, че не търси едно и също нещо.
На слънчевия балкон стоеше другият мъж. Той се различаваше от другите двама, не искаше да открият каквото търсеха, но въпреки това им помагаше и бдеше за разни неща. Мъжът навън винаги бдеше, очите му постоянно се движеха. Не виждаше светлините и цветовете като Юрий и не чуваше думи като важния мъж, обаче бдеше и сякаш знаеше, че нещо се приближава.
Това трябваше да е, помисли си Юрий. Другите двама търсеха нещо и този мъж им помагаше, обаче го виждаше по друг начин. Те очакваха да открият някакви неща, а този мъж бдеше за нещо, което можеше да открие самите тях.
Жената отново заговори. Опитваше се да помогне на важния мъж.