— А ако се свържем с посолството и помолим да се обърнат към някой твой колега?
— Едва ли ще помогне — отвърна той. — А и така ще се издадем.
— Добре. — Тя отвори найлоновата торба, която носеше, и извади няколко шишенца. Юрий познаваше тези шишенца, в тях имаше лекарства. Понякога другите му бяха давали лекарства. Не тази жена, а онези, които говореха с неговите думи. Някои лекарства правеха светлините по-тъмни, докато не престанеше да вижда как танцуват.
Не знаеше защо, но понякога това му харесваше, защото понякога те бяха прекалено ярки. Друг път обаче лекарствата изобщо не му харесваха. Пригаждаше му се, заболяваше го глава. Пък и не искаше светлините да угасват.
Тя извади по две таблетки от всяко шишенце.
— Изпий ги.
— Какво е това?
— Нови антибиотици. Треската ти почти премина и това би трябвало да ликвидира инфекцията окончателно. Може би ще те излекуваме почти напълно.
Той протегна ръка и жената пусна таблетките в шепата му.
— Благодаря — каза мъжът.
Тя му кимна, обърна се и се отдалечи.
Важният мъж посегна към чаша с вода, после спря. Погледна лекарствата, после мушна ръката си в джоба си и я извади без таблетките. Жената не го видя. Тя не знаеше. Мъжът въпреки това отпи глътка вода и продължи да работи с горещата машина.
Лекарствата караха нещата да изчезват, Юрий го знаеше. Важният мъж искаше да се върнат нещата, които виждаше.
40.
След кратко посещение на лазарета на военновъздушната база „Грум Лейк“ Арнолд Мор се връщаше в Юка с бронирана кола. Вече се приближаваха към зейналия вход на грамадния тунел.
Отдясно видя гигантската тунелопробивна машина: приличаше на ракетния ускорител на Сатурн V, полегнал настрани. Стотонното чудовище с лекота беше издълбало и бетонирало тунелите, пронизващи планината. И после, тъй като машината бе прекалено голяма, за да я преместят, без да я разглобят, я бяха оставили до входа, опакована с полиетилен, в случай че им потрябва отново.
Колата я подмина и влезе през огромните врати, предназначени да издържат мощна ударна вълна. Палещото слънце на Невада изведнъж се смени с мрак, само отчасти нарушен от лампите по стените и високите фарове на бронираната кола.
— Как успяхте да свикнете с това? — попита Мор.
— Свиква се — отвърна шофьорът. — Правим проверки три пъти дневно и винаги сме тук, когато идват учени като вас. Обаче обикновено не сме толкова тежковъоръжени.
Мор предположи, че военният има предвид колите с картечници пред входа, няколкото взвода и почасовите полети на хеликоптерите „Блекхок“.
Дългият двеста метра входен участък беше три пъти по-широк от отделните тунели, след което се стесняваше колкото двулентов път. Щом влязоха в дългия тесен проход, Мор отново беше обзет от клаустрофобия.
— Какво ще се случи, ако стените се срутят?
Не го каза сериозно, но шофьорът въпреки това му отговори.
— Към повърхността водят няколко шахти. Трябва да се покатерите по шейсетметрова стълба, и сте навън.
— Хм — изсумтя Мор. Не знаеше кое е по-лошо: да бъде смазан светкавично при срутване или да се катери по шейсетметрова стълба. — Няма ли асансьор?
Военният поклати глава.
След около два километра фаровете осветиха лабораторията.
Главният ръкав продължаваше още шест и половина километра. И вече бяха изразени съмнения дали са достатъчно дълбоко. Всъщност сега се намираха в централната част на „изпитателния“ тунел, в който през годините бяха провеждани множество експерименти, повечето целящи да установят дали има вероятност за нестабилност, сеизмична дейност или проблеми с подпочвените води, които могат да направят мястото неподходящо за хранилище.
По тази причина при пристигането на екипите от НИИ и ЦРУ тук вече имаше прокарани електрически кабели, но преместването навътре означаваше да разширят инфраструктурата, нещо, за което нямаха време.
Като резервен план бяха направили нещо като ракетна шейна с двигател от „Сайдуиндър“. В случай че камъкът отново изпаднеше в неравновесно състояние, щяха да го поставят на шейната и да го изстрелят в най-дълбоката част на тунела. Петсекундно пътуване към забвението.
Мор скочи от военното си такси, качи се по двете стъпала на караваната и влезе в импровизираната лаборатория. Беше готов да се хвърли в битка, но в момента вниманието на всички бе приковано в един по-непосредствен проблем.