Директорът на НИИ се замисли. Не му хрумваше нищо, умът му като че ли просто не работеше. Не се сещаше за никакво смислено обяснение. Сведе поглед. На пода на караваната нямаше настилка, тъй като натрупващото се в нея статично електричество можеше да повлияе на чувствителните уреди. Както беше изтощен до изнемога, хладният метален под сякаш го подканяше и Мор се зачуди какво ще си помисли президентът, ако стане от стола и легне да си подремне. Това сигурно щеше да потвърди, че не е на себе си.
Огледа лабораторията. Откакто за пръв път бе видял камъка, имаше чувството, че е важен за нещо, жизненоважен. Дали убеждението му не стигаше прекалено далеч? Имаше основания, постоянно трябваше да си напомня Мор, да се съмнява в собствената си преценка.
Въпреки двегодишните им проучвания, камъкът продължаваше да крие загадките си. Очевидно беше много мощен и поне временно се бе свързал със своя събрат, което бе увеличило мощността му десетократно. Това означаваше ли, че три камъка ще имат сто пъти повече енергия, а четири камъка — хиляда пъти? Това щеше да е еквивалент на едновременно взривяване на няколкостотин ядрени бойни глави.
Доколкото можеха да определят, радиация нямаше, липсваше и експлозивен елемент. Нищо друго, освен силна електромагнитна вълна, но как можеха да са сигурни? Камъкът вече веднъж ги бе изненадал. Може би тъкмо Мор бъркаше, може би трябваше да унищожат камъка преди положението съвсем да е излязло от контрол.
— Признайте им истината — предложи той.
Президентът само го погледна.
— Разкрийте информацията пред целия свят, вместо да я пазите в тайна. Тъй като сега са на тъмно, те са принудени сами да си правят заключенията, а такива заключения обикновено са основани на страх.
Президентът явно се изненада, обърна се настрани и размени няколко думи с някого извън кадър, най-вероятно с началника на кабинета си, предположи Мор.
— Ще го имам предвид — каза накрая президентът.
— Те може би ще разберат — каза директорът на НИИ. Изведнъж се почувства горд от себе си. — По дяволите, може даже да ни дадат идея какво да правим с този камък.
До президента се приближи секретар, сложи пред него някаква папка и му прошепна нещо в ухото. Изражението на Хендърсън ставаше все по-напрегнато. Той се обърна към Мор.
— Имаме нов проблем. Руснаците току-що са свалили два китайски шпионски самолета.
Мор отново насочи вниманието си към сесията на ООН. Последната информация го накара да потрепери. Китайският посланик явно вече знаеше, защото протестираше пред руската делегация — и още по-лошо, заплашваше с отплата.
Положението започваше да става неконтролируемо.
41.
Макартър прекара почти цялата нощ и сутринта в работа върху снимките на Даниел от подводния храм. Някои бяха поразително ясни, други не толкова. Всички бяха с ниска разделителна способност, направени при слабо осветление, но му даваха достатъчно информация, за да свърже онова, което вече знаеше, в по-голямата част от легендата.
Започна да я обяснява на Лейдлоу, ала младата жена го прекъсна:
— Мисля, че и Хоукър трябва да го чуе.
Гледаше го твърдо и професорът примирено кимна. Въпреки че не му се искаше да мисли за това, пилотът можеше да се окаже по-важен от тях двамата във взимането на решение.
Засега обаче Хоукър не проявяваше особен интерес към обекта на тяхното проучване. Разбираше основните неща и ги беше разпитал за, всичко, свързано с Кан и евентуално заплашващите ги опасности, но подробностите на легендите, с които се занимаваха, явно не привличаха вниманието му. Според археолога това положение трябваше да се промени.
Даниел повика Хоукър и му каза:
— Имаме известен напредък. Трябва да чуеш всичко.
На лицето му се изписа подозрение и Макартър се почувства отново в аудиторията или на лекционна обиколка и попита:
— Спомняш ли си експедицията в Бразилия?
— Естествено. Разярени индианци, мутирали зверове, хора, които се опитваха да ни убият. Страхотна екскурзия. Трябва някой път да я повторим.
Шегата помогна на професора да се поотпусне.
— Точно така. Е, ако си спомняш, ние отидохме там да търсим Тулан-Суюа. Място, което сравняваме с християнския рай, понеже според маянските легенди там са се събрали хората и различните племена на маите са получили своите богове.
— Спомням си нещо такова — отвърна Хоукър.
— Въпросът е, че в легендата маянските племена получават свои богове покровители — продължи Макартър. — И някои от тях, например народът киче, напуснали Тулан-Суюа, носейки същността и могъществото на своите богове в специални светещи камъни.