— Добре — каза Хоукър. — Дотук ми е ясно.
Макартър кимна одобрително.
— В края на тази следа има обект, известен като Огледалото. Отначало предполагахме, че пак става дума за бога на огъня Тохил, тъй като често го изобразяват с огледало на челото. Само че след онази първа сграда не открихме нищо за него, сякаш маите са заменили традиционната иконография с нещо ново.
— А именно?
— Ами, преди да ни нападнат, намерихме паметник, който явно споменава за Братството и може би за неговия водач, ахау Балам, царя ягуар. Йероглифите на този релеф ни насочиха към подводния храм. А ето какво научих от снимките, които Даниел блестящо е заснела с доста примитивен фотоапарат.
Макартър погледна бележките си и зачете:
— „Тук се събира Братството, тайно и невидимо. Останали сме само неколцина. За да продължим, трябва да намерим други, които ще разберат. Други трябва да бъдат подложени на изпитание и щом бъдат намерени за достойни, трябва да пуснат кръв от ръцете и устните си. И да останат, докато кръвта престане да тече“.
Той вдигна глава.
— Ако се съди по релефите, явно отивали с лодка до храма, до който само те знаели как да стигнат, после се гмуркали долу с новия член на Братството, който бил издържал изпитанията и бил намерен за достоен. Спускането под водата било последното изпитание — да рискува да се гмурне на такава дълбочина, да мине през подводната пещера и да си нареже дланите и устните, за да направи кръвно жертвоприношение.
— Да не споменаваме за акулите — отбеляза Хоукър.
Макартър трябваше да се съгласи — всъщност смяташе, че това е изключително важен фактор.
— Да, а сега си ги представи в храма, с рани, от които тече кръв, навярно със съвсем малко храна и вода. Оставали там до заздравяването на раните си иначе акулите щели да ги разкъсат. И докато били в храма, постепенно отслабвали, изпадали в транс и се отправяли на някакъв въображаем поход. И после им позволявали да поставят ръце върху камъка — Жертвоприношението на душата.
— Вид посвещение — обобщи Хоукър. — Ясно. След като бъде подложен на всичко това, човек се чувства част от нещо. И ти смяташ, че така са съхранили решителността си през вековете, така ли?
— Донякъде — отвърна Макартър. — Но има още нещо. — Погледна Даниел и й предаде щафетата.
— Когато се спуснахме долу, аз се държах странно — започна тя. — Отчасти се дължеше на кислородната наркоза, обаче не беше само това. Тогава те спрях, казах ти да не докосваш камъка.
— Да, всеки момент очаквах да го наречеш „милото ми“.
— Това не е много далеч от истината — усмихна се тя. — Един от фактите, които установихме при проучването на бразилския камък, е, че: част от сигнала му резонира в честотата на човешките мозъчни вълни. Мозъкът всъщност е изключително сложен електрохимичен процесор. Мисленето, емоциите и взимането на решения са резултат от освобождаването на електрически импулси от синапсите. Като студентка по медицина присъствах на мозъчна операция, при която в мозъка на пациента пускаха слаб електрически ток. Той беше буден през цялото време и не си спомняше някои неща, например името си. Или когато му показаха снимки на куче, не знаеше как се нарича това животно. Стимулирането на други участъци от мозъка предизвикваше различни емоции веднъж страх, друг път гняв.
Заинтригуваното изражение на Хоукър премина в безпокойство.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Според нас този последен етап от посвещението, при който позволявали на кандидатите да държат камъка, е целял да програмира мозъците на издържалите изпитанията.
Макартър почти виждаше как умът на Хоукър прещраква и прави връзката. Археологът беше движещата сила зад търсенето на камъните, въпреки всички основания за противното. Макар че едва не бе загинал заради коварството на НИИ, макар да знаеше, че не е създаден да се бори с хора като Кан и Саравич, той не се бе отказал дори след като го раниха и отвлякоха Даниел.
— Ти държа камъка в Бразилия — каза Хоукър.
Макартър кимна.
— И аз също — прибави Лейдлоу. — Но не и ти. Не исках да докосваш и този.
— Как ви е въздействал?
— Когато се върнах в Ню Йорк, нощем не можех да спя — обясни професорът. — Мислех, че е някаква закъсняла реакция към стреса от всичко, което преживяхме, но след няколко месеца проблемът с безсънието се задълбочи. Започнах да пия сънотворни и известно време ми помагаха, докато една нощ през лятото ме събуди силна буря. В първия момент си помислих, че съм в Амазония. И оттогава не можех да престана да мисля за камъка. Когато накрая се чух с Мор, той спомена, че двамата с Даниел и някакъв техник, който бил пипал камъка, имали същите симптоми. Безсъние, обсебващи мисли, неконтролируемо желание да се направи нещо по отношение на камъка.