— Искаш да кажеш, че това нещо ви е програмирало.
— Не е чак толкова невероятно, колкото звучи — каза Даниел. — Много неща деликатно програмират човешкия мозък. Проучванията с ядрено-магнитен резонанс показват, че бебешкият плач оказва въздействие върху женските мисловни модели, особено гласът на собственото им дете. Зависимостите имат подобен механизъм. Наркотиците и алкохолът до такава степен се отразяват на мозъчната химия и мисловните модели, че мозъкът на зависимия е препрограмиран да поставя наркотика над всичко останало, включително храна, вода и секс.
Макартър посочи картата.
— Неотслабващата преданост на Братството към камъните и тяхното апокалиптично послание, без да създадат собствен фалшив апокалипсис, просто няма аналог. Според нас камъните са проектирани така, че да внушават такава преданост.
— Добре де, но защо?
Отговори му Даниел:
— Ако искаш да пратиш някакви изключително важни неща на хора, които може и да си нямат представа какво представляват, няма ли да ги опаковаш така, че да ги приемат?
Хоукър присви очи.
— Искаш да кажеш, че освен всичко останало, камъните генерират този съответстващ на мозъчните вълни импулс и той води до образуване на ендорфини или нещо подобно в ума на човека, който ги докосва. За това ли става дума?
Макартър кимна.
— Значи те просто обичат камъка и са готови да умрат за него — заключи пилотът.
Професорът откри едва забележима промяна в поведението му. Предпазливост, известна напрегнатост. Изглеждаше по-скоро отвратен, отколкото зарадван от тяхната искреност.
— В Африка човек може да види цели села с деца без пръсти, ръце или крака — каза той. — Понеже през последните десетина години масово са използвали вид противопехотни мини, така наречените „пеперуди“ — експлозиви, които приличат на играчки и се пръскат около градовете и селата на противника. Теоретично е по-лесно да убедиш човек да се самовзриви, ако си, мисли, че находката му всъщност е нещо ценно или дори само интересно.
Макартър погледна Даниел. Подобна идея им беше хрумнала преди няколко месеца. Звучеше правдоподобно.
— Та затова те спрях да вземеш камъка — каза Лейдлоу. — Все още не знаем какво е предназначението на тези неща. Колкото и силно да вярвам, че са създадени, за да направят нещо добро, нямам представа до каква степен това се дължи на собственото ми убеждение и съответно на тяхното внушение. Реших, че поне един от нас не бива да се подлага на въздействието им.
Хоукър явно разбираше мотивите й. Поотпусна се и погледна Макартър.
— Успяхте ли да установите каква е целта на цялата тази преданост? Тъй де, нали това е крайната цел — да откриете какво ще направят камъните?
— Сам си прави изводите — отвърна археологът. — В книгите на Чилам Балам се говори за спускащия се мрак. Паметник шест от Тортугеро съобщава, че богът на промяната ще слезе от място, което според нас е наречено Черното слънце, и ще предизвика някакъв катаклизъм. А сега и тези надписи от Храма на посвещението.
Пак погледна бележките си.
— Тук пише: „В края на катуна очите на небето бяха ослепени и царете на сушата поведоха война, царете на морето направиха същото и се развихри цялото зло на времето, и децата ще бъдат наказани за греховете на бащите си“. Предполагаме, че „очите на небето“ са сателити. Като онези, които излязоха от строя след импулса преди няколко дни.
— Има само една причина да унищожиш сателитите на една страна — прибави Лейдлоу. — За да я ослепиш. Военната доктрина съветва в такъв случай да използваш оръжията си за масово унищожение, иначе ще ги изгубиш.
— Значи настъпва мрак и всички натискат спусъка — резюмира Хоукър.
— Ако настъпи мрак — поправи го професорът. — Възможно е камъните да го предотвратят.
— Да го предотвратят ли? — Пилотът повдигна вежди. — Та нали точно камъните са причината сателитите да излязат от строя.