Макартър си пое дъх. Възражението звучеше логично, но според него само защото разполагаха с ограничена информация. Като човек, който се блъска в крак на слон и си мисли, че е намерил дърво.
— Не ми се мисли какво ще се случи, ако едновременно бъдат унищожени всички спътници в света — каза той. — Но не мога да си представя, че целта на камъните е такава.
Ако се съдеше по изражението му, Хоукър си представяше тъкмо това.
— Какъвто и да е случаят, имаме нужда от още факти — заяви Даниел. — Е, разказвай какво си открил.
Макартър отново се наведе над записките си.
— Йероглифите във вашия подводен храм ни насочват към следващия камък, Главния, ако правилно ги разчитам.
— Къде?
— В Храма на ягуара, някъде в планината.
Ученият разгъна картата на Южно Мексико и прокара права линия, започваща от точката на подводния храм. Беше изчислил ъгъла й въз основа на друга поредица числа. Тя пресичаше страната и стигаше до планините на Гватемала.
— Ако следваме тези указания, ще стигнем до следващия камък, Жертвоприношението на тялото.
— Къде точно трябва да стигнем? — попита Лейдлоу.
Макартър впери очи в картата. Пътят минаваше през джунгли и мангрови блата, после се изкачваше към предпланините, минаваше по хребетите на Сиера Мадре Оксидентал и излизаше в Тихия океан.
За да проследят линията, трябваше да пресекат джунглата и да преодолеят няколко високи почти по две хиляди метра планински вериги. Щеше да им отнеме месеци.
Професорът се почеса по главата и призна:
— Не съм съвсем сигурен, но ето какво разчетох: „Братството ще следва пътя на онези, които бяха като богове, но вървяха като хора. Слаби и смъртни, само късчета от боговете, поредният опит за създаване на човешкия род като дървените кукли от миналото. В края на Сияйния път по стъпките на боговете бяха построени Огледалото и Храмът на ягуара“.
— Не виждам с какво ни помага това — отбеляза Даниел.
— Съжалявам — въздъхна професорът.
— Какъв е този Сияен път? — измърмори Лейдлоу. — Дали не е Млечният път? Маите са били прочути астрономи.
— Вече мислих за това — отвърна Макартър. — Но йероглифите не посочват времето или дори поне сезона. Всички съзвездия през едни сезони са разположени по-ниско на хоризонта, а през други — по-високо. Не могат да се използват за ориентир, ако не е посочен денят, месецът или поне най-общо времето на годината.
— Тогава какво? — попита тя.
Ученият поклати глава, ала с периферното си зрение забеляза, че Хоукър се усмихва широко.
— Струва ми се, че знам какво е — каза пилотът. — Или поне знам как можем да го открием. Трябва ни само…
Телефонът иззвъня и го прекъсна. Хоукър моментално вдигна слушалката.
Всички чуха уплашения вик на рецепциониста:
— Бягайте, сеньор! Бягайте бързо! Идват!
42.
Хоукър затръшна телефонната слушалка и изсъска:
— Вземете детето и камъка.
Скочи, отвори гардероба и извади отвътре пушка.
Макартър грабна Юрий, а Даниел измъкна раницата си от шкафа в кухненския бокс.
Хоукър отиде при вратата и я открехна. В коридора имаше мъже, облечени като туристи, но определено не, бяха туристи. Дори не бяха почернели от слънцето. Явно не бяха обиколили забележителностите. Двама стояха до отсрещното стълбище, други трима бяха спрели пред съседната врата — стаята, която първоначално беше наел Хоукър.
„Бог да поживи оня хлапак на рецепцията“, помисли си той. Ако някак си успееха да се спасят, човекът напълно щеше да си е заслужил наградата.
Първият от тримата влезе в съседната стая. И в този момент третият се обърна. И погледна право към Хоукър.
Пилотът затръшна вратата и викна:
— Залегнете!
И се хвърли настрани. От вратата се разхвърчаха трески.
Хоукър също откри огън, проби дупка в стената отляво на входа, после се обърна към стената между двете стаи и в тънката мазилка зейнаха четири отвора. Още първият му изстрел беше последван от рев и тежко тупване на пода и той предположи, че е улучил поне един от главорезите.
— Накъде? — извика приклекналата зад плота Даниел.
Отговори й доразбитата от нечие рамо врата. Хоукър стреля по човека на прага, докато Лейдлоу отвеждаше Макартър и Юрий към балкона. Единствената им надежда беше да скочат на пясъка долу — от шест метра височина.
Преди пилотът да успее да заеме нова позиция, град от куршуми проби стената, през която беше стрелял, и пръсна прозорците и стъклената врата на балкона. Хоукър отговори на стрелбата и побърза да се претърколи настрани. По време на краткото затишие видя, че Даниел прескача парапета: носеше Юрий. Макартър обаче спря и се заозърта за друг път за бягство.