45.
Самолетът беше „Лейк Ренигейд“ 250, едномоторен хидроплан с подобен на лодка корпус вместо плазове. Намериха го в един туристически център, Сий & Еър Турс, където за сто и петдесет долара летовниците можеха да разгледат крайбрежието от въздуха за четирийсет минути. За още няколко долара се договориха за двучасова разходка и кацане в уединено заливче, където пътниците можели да си направят романтичен пикник на необитаем плаж. Групата от НИИ нямаше време за такива екстри обаче.
След като огледа кейовете и малката сграда, в която се помещаваше Сий & Еър Турс, Хоукър реши, че това е самолетът, който им трябва.
После изчакаха почти до полунощ. Отчасти защото искаха кеят да опустее, но главната причина беше камъкът: преди да излетят с малкия самолет, трябваше да премине пикът на енергийната вълна.
Този път Даниел го закара с колата на хълмовете, намери подходящо място насред пустошта, изкопа дълбока дупка и постави вътре кутията с камъка. Не беше най-приятното занимание и докато копаеше, тя очакваше всеки момент да се появи някой полицай и да я попита какво прави. Размина се без инциденти.
След четирийсет минути изрови камъка и се върна при Хоукър, Макартър и Юрий.
— Случи ли се нещо? — попита професорът.
— Не. Даже радиото още работи.
Този факт всъщност я смущаваше. Дали при вчерашния мощен импулс камъкът не се беше повредил?
— Какво виждаш? — попита тя Юрий.
Детето се усмихна срамежливо и каза само:
— Спи.
После отидоха на брега. Хоукър се вмъкна в една подобна на навес сграда и излезе с ключовете за самолета. След малко вече седеше в кабината и им махаше да отидат при него. Даниел поведе Макартър и Юрий по кея и тримата се качиха, закопчаха предпазните колани и затвориха вертикално спускащите се врати.
След като запали двигателя и отдалечи машината от кея, Хоукър натисна дросела напред. Трийсет секунди по-късно вече летяха.
Всичко това се беше случило преди два часа и половина. Оттогава летяха по начертаната от професора тъмна линия и Хоукър продължаваше да твърди, че знае къде отива.
Даниел се огледа. Голямото предно стъкло и заоблените панорамни прозорци, предназначени да осигуряват максимално добра гледка на туристите, внушаваха усещане за просторност, особено при покритото с блещукащи звезди небе.
Докато се носеха в мрака, тя започна да се отпуска. Поне за момента нямаше от какво да се боят. Тук горе едва ли ги дебнеше опасност. Не че не беше възможно, но й се струваше крайно съмнително.
И затова остави ума си да си почине, да престане да се тревожи и планира и през повечето време просто гледаше звездите.
По някое време откъсна очи от красивата нощ и насочи вниманието си към другите пътници в самолета. Явно имаше някаква връзка между безсънието и нощните пикове на импулса. Камъкът „спеше“ — Макартър и Юрий също. По интеркома дори се чуваше похъркването на професора.
— Има ли как да изключа това нещо? — попита тя.
Хоукър натисна един ключ и ограничи връзката само до тях двамата.
— Така по-добре ли е?
— Определено.
Даниел отново зарея поглед през прозореца.
— Сега разбирам защо толкова много обичаш да летиш. — Винаги беше смятала самолетите и хеликоптерите само за транспортно средство и обикновено прекарваше времето в работа с лаптопа си.
— Тук горе е спокойно — отвърна той. — Особено нощем.
Мощният двеста и петдесет конски сили двигател бе монтиран над кабината и беше изключително шумен дори през слушалките.
— На това спокойствие ли му викаш?
— Да. Никой не те командва, направи това, обясни онова. Няма трафик, няма клаксони, няма светофари.
Усмихна се, явно доволен от аргумента си, и повтори:
— Да, за мен е спокойствие. И всичко е ясно. От точка А отиваш в точка Б и после обратно. И междувременно гледаш да не те свалят.
Даниел се засмя. Това всъщност наистина можеше да се определи като спокойствие.
— Съжалявам за онази вечер — каза тя. От разговора им на балкона избягваше да го гледа в очите. Това не беше в нейния стил.
— Имаш предвид, че ме заряза, за да приказваш по телефона с Арнолд Мор ли?
— Да. Това и… — Не можеше да намери подходящите думи. Реши да говори директно, какъвто бе стилът й. — Искаше ми се да те целуна. Отдавна не съм чувствала някого толкова близък и ми се искаше да те целуна. Просто… в живота ми вече има друг. Чака ме. Поне така мисля.