Хоукър не отговори. Може би целият този разговор му изглеждаше прекалено нелеп. Опитваха се да ги убият, задаваше се някакъв катаклизъм, а тя приказваше за набедения си годеник, който може би вече дори не й беше гадже. Точно затова мразеше връзките — някак си винаги я караха да се чувства глупаво.
И тогава се зачуди дали на него всъщност не му е все едно. Може би приемаше тяхната почти целувка просто като начин да убие малко време. Като гледането на бурята и пиенето на ром. Неговият свят ужасно много се различаваше от нейния. Не беше ли глупаво да говори така на човек, който няма представа къде ще е след седмица, месец или година? Тя се тревожеше за вкъщи. Той нямаше дом.
— По принцип в момента би трябвало да съм сгодена — поясни Даниел. — Би трябвало да съм си у дома и да се готвя за сватба, да съжалявам, че баща ми го няма, за да ме предаде на младоженеца.
— Навярно би трябвало — най-после отвърна Хоукър. В думите му се долавяше болка. Искреност.
— Навярно.
— Той знае ли с какво се занимаваш?
— Той е първият ми партньор — каза Даниел.
Хоукър повдигна вежди.
— Две години след постъпването ми в НИИ ме прехвърлиха на оперативна работа. С Маркъс. Няколко години по-възрастен, много по-опитен и също толкова амбициозен.
— Явно е било мигновено привличане — отбеляза той.
— Запазихме служебни отношения около осем месеца — защити се Лейдлоу.
Хоукър се усмихна.
— Няма нужда да ми обясняваш.
Но тя искаше да му обясни. Мислеше си, че така ще изчисти недоразуменията, поне за себе си.
— Винаги ти казват, че е опасно да смесваш работата с удоволствието, че това притъпява вниманието ти или те прави небрежен. Но не беше така. Изпитвахме възторг от работата, от връзката си, от партньорството. Това ни правеше по-решителни, правеше ме непобедима.
— Пак ли четвъртата степен на опиянение с текила?
— Още по-хубаво.
— И какво стана?
— Аз бях свръхамбициозна, както винаги. И понеже и той беше като мен, нямаше кой да ни вразуми. Провалихме една операция. Него го раниха в бъбрека и крака. Възстановява се почти цяла година и когато оздравя и можеше да се върне, реши да напусне.
— А ти?
— Разминах се без драскотина.
— Вечната късметлийка.
— Явно — въздъхна Даниел. — Взех си отпуска, за да се грижа за него. Но само го ядосвах. Нещо като угризенията на оцелелия, обърнати наопаки. Накрая ме помоли да си отида. Просто да си отида и да го оставя на мира. И аз си отидох.
Хоукър мълчеше. Слушаше и следеше уредите.
— И когато си напуснала НИИ, двамата отново сте се намерили, така ли?
— Връщането към цивилния живот беше… как да ти обясня — прекалено обикновено ежедневие, прекалено малко неща, за които да се тревожа. Беше добре да има с кого да си говоря за това. И нещата се развиха нататък.
— Тогава защо да не те чака? Тъй де, да не е луд?
Тя се засмя.
— Струва ми се, че провалих всичко, като се върнах на работа. Започнахме да се караме, нещата излязоха от контрол и аз се държах много грубо. Маркъс не го заслужаваше. Даниел разбираше възраженията на Маркъс. Тя правеше скок, на какъвто той не беше способен. И все пак се нуждаеше от подкрепата му, и след като не я получи, реагира остро.
— Изпитвам угризения, че заминах — продължи тя. — Но в същото време ми е пределно ясно, че избягвах всички възможности да се върна. Можех да го направя след като ти ме освободи, можех да го направя и след като намерихме Макартър, можех да му сложа белезници и да го замъкна в Щатите.
— Обаче не си искала.
— Веднъж ти ми каза, че няма да ми хареса „нормалният живот“, спомняш ли си?
Той извърна очи.
— Просто си приказвах. Това не означаваше нищо.
— Струва ми се обаче, че в известен смисъл беше прав.
— Виж, не обичам да убеждавам никого за нищо. Но ако допуснем, че светът не отиде по дяволите, мисията ще приключи след няколко дни и тогава, ако бях на твое място, щях да се разкарам от тази лудница.
— На негова страна ли заставаш? — изненада се Даниел.
Хоукър поклати глава.
— Не говоря за твоя приятел. Не ми пука за него. Говоря за тебе. Ако имаш възможност да направиш нещо хубаво в този живот, нещо, за което си струва да се прибираш вкъщи било заради него, заради някой друг или просто за да си в безопасност у дома, заобиколена от приятели, — непременно трябва да се възползваш.