Тя смаяно впери очи в него.
— Не казвам да печеш курабии — поясни той. — Кандидатирай се за Конгреса, Сритай нечий задник на Капитолия. Човек като теб със сигурност ще е от полза.
— Май се опитваш да кажеш, че би трябвало да се задоволя с обикновен живот. — Не се опитваше да го предизвика, но определено прозвуча така.
Той дълбоко си пое дъх.
— Искам да кажа, че аз бих се задоволил с половината от това, стига никой да не се опитва да ме убие.
— А ако изобщо не искам да се задоволя с това?
— В такъв случай може би изпитваш угризения, задето не си го напуснала — отвърна Хоукър. — Може би още тогава си искала да го напуснеш.
Думите му улучиха почти в десетката, по-точно, отколкото би могла да го направи самата тя. Преди Мор да я помоли за помощ тя нямаше повод да ходи никъде, ала в известен смисъл вече започваше да се чувства като в капан. Дали не се беше върнала в НИИ просто за да избяга от Маркъс? Подведена от селективната си памет за прекрасния живот в Института? Може би Хоукър имаше право, може би тя отхвърляше шанса за щастие, било с Маркъс, било с някой друг. Отново я обзе смут и изведнъж вече не й се говореше за това.
— А ти? — смени темата Даниел. — Някъде не те ли чака някоя въоръжена до зъби наемничка?
— Цял отбор — отвърна той. — По една във всяко пристанище.
Тя се засмя. Почти се надяваше да е вярно. Това решение изглеждаше по-просто.
— Браво — също толкова искрено, колкото по-рано и той, каза Даниел. — А сега би ли ми обяснил къде отиваме?
— Погледни през прозореца.
Младата жена се обърна към заобленото стъкло. Под тях нямаше нищо друго, освен мрак — безкрайните тъмни простори на джунглата, напълно непроходими райони.
После за миг зърна сребрист проблясък, сякаш някой е преобърнал гигантско огледало.
Не знаеше какво е това. Всъщност никога не беше виждала такова нещо! Като че ли идваше измежду дърветата.
Продължи да се взира в чернотата и накрая го видя пак. Този път се движеше, пълзеше в тъмнината като змия, изчезваше и отново се появяваше, напредваше с прецизна решителност, която отговаряше точно на полета на самолета.
Трябваше да го види пак, за да разбере какво е. Погледна нагоре. Пълната луна сияеше почти точно над тях и светлината й се отразяваше в тясна река долу.
— Ти си го виждал и преди — каза Даниел.
— Не тук обаче. В един от онези дълги спокойни полети, за които говорихме.
— Тогава ли те свалиха?
— Не, друг път.
— Може би е добър признак.
Хоукър се засмя.
— По-добре събуди нашата спяща красавица отзад. Не бива да изпусне тази гледка.
Лейдлоу събуди Макартър и му показа откритието на Хоукър. Летяха над река, която напълно съвпадаше с начертаната от професора линия и се провираше през джунглата към няколко езерца, разположени зигзагообразно на течението й. Едното се падаше от лявата им страна, следващото отдясно, последващото пак отляво.
Бяха поне дванайсет. Лунната светлина се отразяваше във водната повърхност и от въздуха наистина приличаха на божествени стъпки.
— Невероятно — ахна археологът.
— Не е зле — съгласи се Хоукър. — И ако успеем да намерим някое достатъчно голямо езеро, в което да кацнем, ще избегнем неприятните последици от катастрофа в джунглата.
46.
Думите му не разтревожиха особено Даниел и Макартър, но докато се взираше в езерцата под тях, Хоукър започваше да усеща, че не е дооценил ситуацията.
Беше познал, че Сияйният път и Стъпките на боговете всъщност представляват виеща се из джунглата река и поредица езера. Помнеше подобни гледки от други нощни полети над отдалечени райони. Ако луната осветяваше водната повърхност под подходящ ъгъл, нейното отражение щеше да се плъзга напред заедно с тях — сребрист ориентир, водещ самолета, сякаш подканвайки го да го следва.
Стигаше му само един поглед към картата на Макартър, за да установи, че линията сочи към планините, където се сливаха множество потоци. Не бяха изобразени големи езера, ала Хоукър знаеше, че при такъв терен и климат периодично се появяват и изчезват малки водни басейни. Дъждовният сезон беше отминал само преди месец и той предполагаше, че някои от тях още не са пресъхнали, затова след като не успяха да се сдобият с хеликоптер, реши, че ги устройва и хидроплан като този.
Предположението му се оказа вярно, ала докато се взираше в езерцата на лунната светлина, пилотът все повече се опасяваше, че всички са прекалено малки.