— Честно казано, всъщност бях сигурен, че ще кацнем безопасно — отвърна той. — За малко да се окаже, че съм сбъркал.
Даниел откопча колана си, отключи вратата и я вдигна нагоре.
— Да се махаме от тая шантава машина. — Взе фенерчето и скочи на полегатия бряг.
Облегалката се наклони напред и Юрий излезе след нея.
Макартър ги последва й докато минаваше покрай Хоукър, го потупа по рамото.
— Не ми е приятно да ти го кажа, обаче това с нищо не успокои страха ми от летене. Особено с теб. Но тъй като си мислех, че ще загинем, а ние кой знае как още сме живи, трябва да те поздравя. Страхотно кацане!
Хоукър остана на седалката си, за да угаси двигателя и да изключи уредите. Нямаше да могат да излетят, но акумулаторът още работеше, както и радиостанциите. Можеха да им дотрябват.
Накрая слезе от кабината и затвори вратата.
Звездите и луната сияеха и хвърляха достатъчно светлина около езерото. То се оказа още по-малко, отколкото си мислеше, може би само двеста метра, и по брега му растяха петнайсетметрови дървета. Все едно беше кацнал на писта със стени в двата края.
Такова кацане просто нямаше как да е безаварийно, но все пак бяха успели. Не знаеше дали да се потупа по гърба, или да се изненадва от късмета им.
Насочи вниманието си към гората. Видя светлина, отначало бели лъчи на фенерчета и после оранжеви пламъци. През джунглата се приближаваха хора с фенери, факли и кой знае още какво. И единствената мисъл в главата на Хоукър беше, че разгневените селяни идват да заловят Франкенщайн.
47.
Даниел усети миризмата на дим още преди да види мъждукащите в джунглата светлини.
Обзе я страх, но тъй като не споделяше присъщата на Хоукър свръхподозрителност към всеки и всичко, тя си помисли, че има вероятност срещата с хора в тази джунгла всъщност да им е от полза. Обитателите на селото на Око бяха допринесли решително за първия им успех.
Въпреки това застана пред Юрий и зачака непознатите да се приближат.
— Казвам ти, трябва да се махаме — прошепна Хоукър.
— Всичко ще е наред — отвърна тя. — Почти съм сигурна.
Макартър включи фенерчето си и замаха с ръка.
Факелното шествие промени посоката си и се насочи право към тях.
— Някъде наблизо сигурно има селище — предположи професорът. — Ако търсим други маянски руини, местните може да знаят къде са. В джунглата са скрити стотици постройки, повечето неизвестни на чужденци. Може да извадим късмет.
Факлите се приближаваха, спуснаха се по склона на един нисък хълм и накрая от гъсталака се появиха неколцина мъже, които насочиха мощни прожектори към групата от НИИ. Блясъкът заслепи Даниел и тя вдигна ръка пред очите си.
— Nos puede ayudar usted, рог favor? — каза младата жена. „Бихте ли ни помогнали?“
Лъчите продължаваха да блестят в очите й.
— Necestamos ayuda — прибави тя. „Нуждаем се от помощ“.
Отговори й груб мъжки глас:
— Ponga los manos. — „Горе ръцете“.
Последва звук, който не се нуждаеше от превод — зареждане на пушка-помпа и изщракване на затвори на още няколко оръжия.
Даниел вдигна ръце, като си наложи да не поглежда към Хоукър.
След малко ги заобиколиха осем мъже, повечето въоръжени. Водеше ги възрастен нисък човек с дълга брада и мустаци, който носеше фенер и пистолет.
Докато един от мъжете проверяваше хидроплана, друг взе раниците на Лейдлоу и Макартър. Трети ги претърси и прибра черния пистолет на Хоукър.
Брадатият направи широк бавен кръг около тях. Като че ли ги оглеждаше — в момента вниманието му беше насочено към Юрий. Накрая отпусна оръжието си и попита:
— Какво правите тук, сеньорита?
Ако им обяснеше, щяха да ги помислят за луди.
— Катастрофирахме — отвърна Даниел. — С мъжа ми отивахме в Пуерто Ваярта, но преди да излетим, забравихме да проверим посоката на вятъра и да напълним резервоара.
Мъжът се приближи, вгледа се в лицето й, после сведе очи към ръцете й.
— Ако той ви е съпруг, къде ви е халката? — После, преди тя да успее да му отговори, прибави: — И ако не бяхте кръжили цял час във въздуха, спокойно щяхте да стигнете до крайбрежието. Затова ми се струва, че трябва да ми дадете друго обяснение. Нали?
Даниел се ядоса, че е допуснала да я хванат в толкова глупава лъжа, и се зачуди защо изобщо си е помислила, че може да мине.
Хоукър се наведе към нея.
— Нали ти казвах, че трябва да избягаме.