— Сега не е моментът.
— Просто отбелязвам.
— Отбелязвай после — сопна му се тя.
Брадатият се обърна към другарите си.
— Хмм… в края на краищата може пък наистина да са женени.
Мъжете се засмяха. Водачът им се приближи до Макартър, освети лицето му и внимателно го заоглежда.
— Бихте ли отместили лъча на фенерчето? — каза професорът. — Заболяха ме очите.
Брадатият се обърна към Хоукър и повтори същата процедура. Пилотът изтърпя „огледа“ с присвити очи, сякаш го приемаше като предизвикателство.
Мъжът, който претърсваше самолета, скочи от кабината и каза:
— Nada aqu. „Няма нищо“.
Друг мъж — ровеше в раниците им — подаде сателитния телефон и сферичния стъкловиден камък на брадатия.
Юрий се опита да се отскубне от Даниел, искаше да го докосне! Тя го задържа, но брадатият забеляза реакцията на момчето.
— Ваше ли е това дете?
— Осиновено е — отвърна Лейдлоу. — И се нуждае от специални грижи, тъй че ако нямате нищо против…
Брадатият върна камъка на онзи, който го беше намерил. Юрий го следеше с очи и се успокои едва когато отново го поставиха в пълния с пясък и изолиран с олово контейнер.
— Толкова много лъжи — въздъхна брадатият. — Струва ми се, че имате нужда от свещеник.
После се обърна, тръгна към гората и нареди на хората си:
— Водете ги.
48.
Водени от въоръжените мъже, Хоукър, Даниел, Макартър и Юрий вървяха през гората. Приличаше на джунгла, но дърветата и храстите растяха по-нарядко и бяха по-ниски, заради надморската височина. Към края на трикилометровия преход теренът постепенно се изравни и стигнаха до разорана земя, ниви и пасища.
Зад нивите видяха градче с варосани или ярко боядисани къщи. По непавираните улици играеха дечурлига, в оградените дворове имаше животни, главно кокошки и кози.
Даниел очакваше нещо съвсем различно. Определено не приличаше на бандитско скривалище. Но останаха под въоръжена охрана и докато техните похитители ги водеха по главната улица, животът в градчето изведнъж спря и се засъбираха зяпачи.
Брадатият, който вървеше пръв, махна на една красива трийсетинагодишна жена, облечена в обикновени дрехи, и след кратък разговор кимна към Даниел и към спрелия до нея Юрий.
Лейдлоу се досети какво ще се случи и здраво стисна ръката на момчето.
— Не се бойте — успокои я брадатият. — Мария ще се грижи за него, докато ние разговаряме.
Жената поведе русначето към малка кирпичена къща.
Даниел отново се обърна напред, готова да възрази, но възрастният мъж вече влизаше в близката черква. Надписът до входа съобщаваше, че храмът е посветен на Санто Игнасио, основател на йезуитския орден и покровител на католическите воини.
Въведоха ги вътре и затвориха вратата. След като коленичи и се прекръсти със светена вода, брадатият смъкна пончото си, закачи го на един гвоздей и се обърна към тях.
Носеше католическо черно расо с бяла якичка.
— Добре дошли в Сан Игнасио. Аз съм отец Доминго.
— Вие сте свещеник?! — изненада се Даниел.
— Si — потвърди възрастният мъж. — Имам чувството, че вече сте на друго мнение за лъжите, които ми казахте.
Той явно се забавляваше, но Лейдлоу не споделяше доброто му настроение.
— Да не би Църквата да е възприела нова роля? Да не е започнала да отвлича хора?
Стоящият до нея Макартър се олюля и Хоукър се приближи, за да му помогне, после го заведе при една пейка до стената. Отец Доминго го проследи с поглед.
— Не се безпокойте, и без това си имам достатъчно неприятности, за да си навличам още — каза пилотът.
Свещеникът отново се обърна към Даниел.
— Действията ми са наложени от необходимостта да защитя жителите на този град.
Тя кипна от гняв. Да им откажат помощ — при това точно представител на духовенството!
— Помолих ви да ни помогнете. Това прилича ли ви на заплаха?
— Не се държахме като добри самаряни, обаче за това си има причини — отвърна брадатият.
— Какви по-точно?
— Наркотрафиканти.
— Ние не сме наркотрафиканти.
— Да — съгласи се отец Доминго. — Изглежда, че не сте, но трябваше да се уверим. Преди няколко години тук дойдоха хора, които се опитаха да купят мълчанието ни с пари. Разчистиха място за самолетна писта в гората и взеха плодородна земя, за да отглеждат дрога.