Тези последни събития бяха извънредно неприятни. И поставяха президента пред все по-сложна дилема според него бразилският камък вече не представляваше непосредствена опасност, стига да останеше в хранилището в Юка. Сензорите около планината не регистрираха електромагнитни емисии от комплекса. Но нито хората на НИИ, нито новопривлечените експерти на ЦРУ, нито Натаниал Ахига можеха със сигурност да кажат какво ще се случи при евентуален нов суперпик.
В сегашната обстановка на повишена готовност не можеха да си позволят още едно такова събитие.
От една страна, бяха имали ужасно лош късмет с инцидента. Настоящата ситуация се дължеше на него — унищожени шпионски сателити, ескалация на напрежението. Още един час и камъкът щеше да е на сигурно място в недрата на Юка и нищо нямаше да се случи.
Но случаят си имаше и добрата страна. Ако камъкът беше излъчил вълната си в главната квартира на НИИ във Вирджиния или още по-лошо, в началото на пътя, близо до военновъздушната база „Андрюс“, цял Вашингтон и по-голямата част от източното крайбрежие щяха да останат без електричество — включително Пентагонът, Белият дом и Конгресът, както и главната квартира на ЦРУ в Лангли и самата база „Андрюс“.
Импулсът бе унищожил почти всички електрически вериги и аварийни системи в „Грум Лейк“ и дори аварийните системи на военновъздушната база „Нелис“, на сто и трийсет километра оттам, бяха извадени от строя за близо пет часа.
Президентът беше служил в армията и вярваше в нейния професионализъм и подготовка, но се боеше от последиците, ако столицата и почти цялата източна половина на страната изведнъж потънат в пълна тъмнина.
Нямаше да е като през 2004-та, когато се стигна до срив на електропреносната мрежа, но телефоните продължиха да работят, аварийните системи се задействаха и военните комуникации не прекъснаха. Щеше да е абсолютен мрак, абсолютна тишина.
Петте часа без комуникации щяха да са непонятни за командването на западния военен окръг. Без обществена телевизия, радио и интернет, без телефони, без информация от военното и цивилното ръководство, без самолети, пристигащи от източните летища.
Всеки разумен човек и особено онези, които бяха натоварени със задачата да защитават Америка, щяха да си обяснят внезапната загуба на връзка с абсолютно всичко от Ню Йорк до Вашингтон, при това без никакво предупреждение, само като ядрен удар.
Президентът се питаше дали такъв сценарий е щял да накара командването на западния военен окръг да предприеме контраудар срещу евентуалния противник.
Затова благодареше на Господ, че импулсът е бил излъчен далеч от цивилизацията. Само че това беше довело до промяна на гледната му точка. Постепенно започваше да приема мнението на директора на Централното разузнавателно управление, а именно, че тези камъни, тези устройства с невъобразима мощ, са невероятно опасни. Щом хората, които ги бяха проучвали, не ги разбираха и дори не знаеха на какво са способни, как някой можеше да предвиди последиците от тях?
През последния месец се бе поддавал на влиянието на стария си приятел Арнолд Мор. Ала въпреки всеизвестната си прозорливост директорът на НИИ явно не усещаше опасността.
— Господин президент — каза председателят на Съвета на началник-щабовете. — В интерес на националната сигурност правя официално предложение за повишаване степента на бойна готовност от трета на втора.
— На втора? — смая се Хендърсън.
— Да, господин президент. В контекста на действията на руснаците и китайците, смятам, че се налага.
„Ескалация, единственият предвидим резултат“. Мор определено се оказваше прав. Въпреки че не забелязваше собствения си принос за нея.
Президентът погледна снимката в разтворената пред него папка с доклада. „Зареждане на руска междуконтинентална балистична ракета“. За пръв път от десетилетия. Усети, че дланите му се покриват с пот. Положението започваше да му се изплъзва. Доскоро беше убеден, че може да направи необходимото, за да държи под контрол всеки и всичко. Сега знаеше, че това не е по силите му. Със сигурност знаеше също, че вече не може да защити нито стария си приятел, нито целия американски народ.
— Господин президент… извинете, но се налага да отговорите.
Хендърсън затвори папката, вдигна поглед и отсече:
— Не. Третата степен остава. Вземете всички необходими мерки, но не искам самолетоносачите преждевременно да излизат в морето, нито да подготвяте между континенталните балистични ракети. Ако ги подплашите с още нещо, веднага ще ви уволня, по дяволите. Ясно ли е?