Думите му прозвучаха толкова гневно, толкова неочаквано, че всички в залата се свиха на местата си. Нещо, което Хендърсън прие за добър признак. Знаеше, че взетите мерки няма да останат незабелязани, но те щяха да са минимални и това може би щеше да допринесе за нормализиране на обстановката.
— Да, господин президент — отвърна председателят на Съвета на началник-щабовете.
Хендърсън се изправи и всички го последваха.
— Искам сводки на всеки два часа — нареди той и се обърна към Байрън Стекър. — Ела с мен.
Излезе от Кризисния център и закрачи по коридора. Навъсеното му лице накара членовете на кабинета, които бяха чакали часове, за да разговарят с него, да се отдръпнат в сенките и да го оставят да мине.
Директорът на ЦРУ го настигна по средата на пътя до асансьора.
— Какво мислиш за Мор? — изсумтя Хендърсън.
Стекър се запъна. После, като се мъчеше да не изостава, отговори:
— Той си държи на своето. Иска да се наложи.
Това не беше в стила му, помисли си президентът.
Мор можеше да се инати, но не без основание. Ако фактите бяха недвусмислени, щеше да отстъпи. Имаше нещо друго.
И докато завиваше на ъгъла, зададе следващия си въпрос:
— Дали не крие нещо?
Стекър извърна очи, сякаш обмисляше тази възможност.
— От самото начало си имам проблеми с НИИ — отвърна накрая. — И особено откакто Мор стана директор. Не че не би го направил, ако смята, че постъпва правилно, обаче…
— Обаче?
— Обаче в този случай това ще е адски трудно. Ние имаме достъп до камъка, до всичко в тяхната база данни. През последните две седмици моите хора подробно го проучваха. Всичко е свързано с всичко друго. Всеки техен доклад, написан въз основа на предишна разработка. Ако имаше празноти в информацията, щяхме да ги открием. Тъй че, ако крие нещо, то трябва да е било пазено в пълна тайна още отначало.
Президентът се съмняваше в това. Мор откровено му беше съобщил, че камъкът е донесен от бъдещето, че енергийните му вълни все повече се усилват и че отчита времето до някакъв катаклизъм. Щом не криеше тези факти, какво си струваше да крие, по дяволите?
И все пак действията му в конкретния случай изглеждаха нетипични — първоначалното му нежелание да обясни какво правят хората му в Мексико, използването на наемник, за да освободи неговата приятелка, при това като частно лице. Човекът, когото някога бе познавал, щеше да понесе тази загуба стоически и със съзнание за дълга си. Въпреки болката, която щеше да му причини това.
Президентът спря на десетина метра от асансьора, пред който стоеше на пост агент от Службата за сигурност, и попита:
— Поведението на Мор струва ли ти се рационално?
Ако Стекър искаше да нанесе удар срещу Мор, Хендърсън току-що му беше дал картбланш. Но директорът на ЦРУ действаше по-деликатно.
— Щом питате, господин президент…
Трябваше да попита. Обзе го гняв, че Мор изобщо го поставя в такова положение.
— Искам да се върнеш в Юка — каза Хендърсън. — И да държиш Мор под око. Лично.
— Господин президент…
— Той е прекалено замесен в тази история, за да го отстраним точно сега. Познава камъка и проучванията по-добре от всеки друг. Но съм на път да реша, че се налага да унищожим това проклето нещо, и в случай, че Мор намери това за неприемливо, трябва да му попречиш да се намеси.
Замълча за миг, после прибави:
— С всички възможни средства.
50.
Иван Саравич седеше в слабо осветения бар. Пред него имаше чаша топла некачествена водка.
Погледна мъжа до себе си — началника на подразделението от ФСС, което в момента командваше Иван.
Командваше. Тази дума беше плод на нечие въображение. Не неговото.
Тези хора бяха колкото негови подчинени, толкова и негови пазачи. Отговаряха пред него, да, но само по отношение на мисията. Истинските им господари бяха в Москва, при Гора и ФСС.
— Позволи ми да те почерпя — каза Иван.
— Не пия — отвърна мъжът.
Саравич сви рамене.
— Може би трябва.
— Не биваше да оставяме Грегор и Уле.
— Нямаше начин.
— Трябваше да продължим преследването — настоя онзи.
Иван пресуши чашата си, напълни я отново и възрази презрително:
— На оживения плаж, с извадено оръжие. Според тебе колко щеше да се забави мексиканската полиция? Щяха да ни обкръжат с хеликоптери, с коли. Какво щеше да стане тогава с нашата мисия?