— Откъде?
— От мястото, от което произхожда — отвърна директорът на НИИ, като се чудеше дали президентът ще разбере какво иска да му каже.
— От бъдещето ли?
Мор кимна.
— Да. Не е толкова невероятно, колкото изглежда. Даже в примера, който ви дадох, енергията се произвежда в друго време, макар и само милисекунди преди да стигне до дома ви. Разликата е само в мащабите и посоката.
Хендърсън като че ли разбра смисъла на обяснението, но явно продължаваше да се съмнява.
— Има ли достатъчно категорични научни аргументи в полза на тази теория?
Мор не се опита да шикалкави, вече нямаше време затова.
— Повечето физици са сигурни, че във вселената има повече от три измерения. Според струйната теория и квантовата механика измеренията са единайсет, но ние познаваме четири: трите пространствени и четвъртото — времето. По принцип смятаме, че времето е еднопосочно, че се движи само напред, обаче със сигурност ни е известно, че относителността може да го изкриви, и ако сме прави за произхода на камъка, с доста голяма сигурност можем да допуснем, че еднопосочната представа за времето е погрешна. Ако е така, преносът на електромагнитна енергия във времето най-вероятно е много по-лесен от безопасното пътуване на човек в него.
— Защо не наблюдаваме други такива прояви? — попита президентът.
Тази концепция трудно можеше да се обясни, така че Мор предложи:
— Навярно е по-добре да ви демонстрирам.
Взе една трийсетсантиметрова метална дръжка, изтръгната от вратичка на шкаф, и я сложи на земята. Извитото парче метал приличаше на плоска версия на арката в Сент Луис.
— Виждате ли добре?
— Да.
— А сега си представете двуизмерен свят. Плосък като пода. Ако в него живеят двуизмерни същества, те ще виждат само онова, което съществува в техните две измерения. Всичко, което съществува по осите север-юг и изток-запад. Но нищо нагоре и надолу. Всичко, което излиза над или под тази плоскост, буквално е извън тяхното възприятие.
Мор посочи металната дръжка.
— Ако поставим тази триизмерна дъга в — техния двуизмерен свят, те ще виждат само допирните й точки.
Посочи основата на дръжката.
— Тук и тук. Ще определят всяка точка като отделен двуизмерен обект и няма да са в състояние да установят, че двата обекта са свързани и всъщност представляват едно цяло.
Прокара длан по дъгата.
— Добре, ако това е електрическа верига, свързана с енергиен източник, те ще могат да регистрират енергията в двата края и даже да установят, че двата обекта действат в синхрон, варират по едно и също време, но няма как да знаят откъде и защо идва тази енергия, защото цялото им съществувание е затворено в двете хоризонтални измерения на пода.
Хендърсън явно разбра обяснението.
— Искаш да кажеш, че тези камъни са като двете допирни точки, само че в четири измерения.
Мор усещаше, че постига известен напредък.
— Точно така. Ние виждаме и регистрираме само частите, свързани с нашия триизмерен свят, но ако сме прави, през времето минава невидим проводник, който идва от енергиен източник, насочващ към камъните огромни количества енергия.
— Добре — каза президентът. — За пръв път нещо в тази история започва да изглежда логично.
Седящият срещу директора на НИИ Стекър се изправи.
— Господин президент, трябва да вземем предвид и друга възможност, която не се основава само на някаква шантава теория, а на преки доказателства, които я свързват с камъните.
— А именно? — ядосан от ненавременното му обаждане, попита Мор.
Стекър не му отговори, а се обърна към обектива на камерата, за да е с лице към Хендърсън.
— Господин президент, чували ли сте понятието „геомагнитна инверсия“?
— Обръщането на северния полюс ли?
Директорът на ЦРУ кимна и даде знак на своя експерт да изложи позицията им.
— Обясни на президента, Ърнест.
Ърнест — слаб мъж с лабораторна престилка — явно беше нервен в такава компания и се наложи два пъти да се прокашля, преди да започне.
— През последните сто милиона години северният и южният магнитен полюс десетки пъти са си разменяли местата. Последното обръщане е станало преди седемстотин и осемдесет хиляди години, явление, което наричаме „инверсия Брюнес-Матуяма“. Но през милиардите години преди това полюсите са се разменяли почти хаотично, понякога през четирийсет-петдесет хиляди години, друг път оставали стабилни повече от петдесет милиона години. Периоди, които ние наричаме „суперхрони“. Всъщност никой не разбира хронологията и механизма на тези инверсии.