— Тези твои хора от бъдещето пращат нещо в нашето време, нещо, което явно ни се отразява зле, а ти продължаваш да вярваш, че идват с мир?! Ако искаха да ни помогнат, защо просто не са пратили камъните в нашето време? Ще ти кажа защо: защото тези неща са имали нужда от време, за да се заредят. Пратили са ги в миналото ни, за да натрупат енергия, да я съхранят в тази четириизмерна верига, за която не преставаш да говориш, и после да я насочат от един път срещу нас. Да ни покажат нашата греховност.
Мор пламна от гняв, но се овладя и не се нахвърли върху Стекър, а се обърна към екрана.
— Господин президент, тук не става дума за Арнолд Шварценегер, Хърбърт Уелс или Стар Трек. Става дума за проява на върховно усилие, подложило на изпитание и довело до мутирането на хората, които са се нагърбили с него. И в резултат на което накрая са умрели тук — изхвърлени на чужд бряг, така да се каже.
— Самоубийствена мисия — нехайно подметна директорът на ЦРУ. — Случайно да си чувал за камикадзета?
— Това не е майтап — изсумтя Мор.
— Не е, но не е и никаква загадка. Това нещо е опасно. Бомба със закъснител, която не знаем как да обезвредим. И заради твоето ровичкане в нея ще загинем всички.
Един бърз поглед към президента показа на Мор, че губи спора. И все пак не можеше да отстъпи, така че продължи да настоява, макар да съзнаваше, че вече сигурно прилича на побъркан.
Обърна се към собствения си експерт, след това към екрана с образа на президента и после към отсрещния край на помещението, където Наганиал Ахига тихо седеше и наблюдаваше сцената като зрител — пиеше със сламка газирана напитка от грейпфрут.
— Ей, ти? — извика Мор. — Кажи нещо, по дяволите! Президентът те прати тук, за да дадеш мнение, да решиш кой е прав. Знаеш ли, ще е много любезно от твоя страна, ако поне от време на време си отваряш проклетата уста.
Разбираше, че е глупаво да се нахвърля върху арбитъра. Но вече не му пукаше. Разбираше и че се самоунищожава, но беше безсилен да спре.
Ахига го изгледа с любопитство, а в лабораторията изведнъж се възцари тишина. Дори от Белия дом се чуваше само тихото пращене на статичните смущения. Навярно усетил, че цялото внимание е насочено към него, старият жител на Галъп, щата Ню Мексико, отпи още глътка грейпфрут, после попита реторично:
— Искате да говоря? — Гласът му звучеше тихо и дрезгаво, като гладки камъни, които се търкат един в друг. — Разбира се, ще говоря, стига да сте приключили с всичките тези викове и крясъци.
Прокашля се, остави бутилката, погледна право към Мор и каза:
— Според мен ти грешиш. — И сви рамене.
Сякаш току-що наслуки беше взел това решение — като подхвърляне на монета наум. Или се дължеше на избухването на Мор? Дали изобщо взимаше задачата си на сериозно?
— И само това? — попита директорът на НИИ. — Нищо повече ли няма да кажеш?
— Напротив. — Ахига кимна към Стекър. — И той греши. И двамата обикаляте в кръг. Викате, крещите и вдигате врява. Човек не може да мисли на такъв шум. Ще ми се да можех да кажа, че това е присъщо за белия човек, обаче баща ми също го правеше — глъчка на хора, които държат да излязат прави, а не на хора, които искат да знаят истината.
Отново сви рамене.
— Дали знам отговора? Не. Не го знам. Но знам достатъчно, за да виждам в какво грешите.
— В какво?
— И двамата се опитвате да решите какво да правите въз основа на това какво са направили тези хора от бъдещето. Въз основа на техните действия, на онова, което са ви пратили, на документите за него, които са оставили. И по този начин ви убягва същественото.
Мор с усилие следеше логиката му.
— Вие бъркате причина и следствие — поясни Ахига. — Когато след хиляда години те са взели своето решение, всичко това — откриването, на камъните, този спор, евентуалните резултати от него, ако изобщо има такива — вече е било направено, било е стара история, така да се каже. Което означава, че решението им се основава на това какво сме направили ние. Те не са пратили камъните тук, за да ни накарат да направим едно или друго. Пратили са ги, защото в известен смисъл ние сме ги помолили.
Ученият спокойно плъзна поглед по всички лица.
— Ние сме причината, техните действия са следствието. Нашият избор е тяхната съдба, а не обратното. И трябва да разберете, винаги е било така. Ако живеят нещастно, защото нашата войнолюбива природа накрая е унищожила най-доброто от нас, причина за това е нашият избор, независимо от тези камъни. Ако живеят в рая, пак трябва да отдадем дължимото на себе си.