— Да.
Под босите крака на Доминик изскърца дъска и тя бързо се отдръпна. Гласовете млъкнаха, чуха се отдалечаващи се стъпки.
— Вече можеш да се покажеш — отекна гласът на Виктор.
Доминик смутено излезе от сенките.
— Той добре ли е?
— Да — отвърна Виктор. — Измъкнахме го навреме. Просто трябва да се наспи.
— А Търнбул?
— Убили са го.
— Как…
— Том не каза. Но аз му казах за Арчи. Той ще отиде там утре сутринта и ще разбере защо са го задържали.
— Може ли да го видя?
Доминик тръгна към спалнята, но Виктор препречи пътя й и затвори вратата.
— Не.
— Защо?
— Защото си почива.
— В твоята спалня?!
— Да.
— Искам да го видя. И той сигурно иска да ме види.
Доминик посегна към дръжката на вратата, но Виктор грубо блъсна ръката й и почти викна:
— Защо си губиш времето с него?
— Какво искаш да кажеш?
— Видях как го гледаш и как те гледа той. Том изобщо не споделя чувствата ти.
— Ти не знаеш нищо — отвърна Доминик. Трескаво се мъчеше да разбере как Виктор е успяла да прочете мислите й.
— Не ми се сърди. Причината не е в теб. Том се държи с всички по същия начин. Той не умее да обича друг, освен себе си. Не го прави нарочно. Свързано е с онова, което е трябвало да прави, за да оцелее. Не желае да се обвързва и да носи отговорност, просто продължава напред. Повярвай ми, познавам много такива хора.
— Не е вярно! Ето например Арчи — настоя Доминик. Не искаше да спори, но не се сдържа.
— Арчи? — изсмя се Виктор. — Това е бизнес. Двамата се нуждаят един от друг.
— Сигурно мислиш, че Том се нуждае и от теб.
— Аз не се нуждая от него. В това е разликата.
— Защо? Защото можеш да поръчваш убийства на хора, като щракнеш с пръсти? Защото живееш като уплашено животно в този огромен мавзолей? — Доминик изобщо не криеше злобата в гласа си.
— Не. Защото Том не трябва да се тревожи, че ще ме разочарова. Не разбираш ли? Всичките му близки са го изоставили. Всеки път, когато усети, че се отдава на чувствата си, той бяга в противоположната посока, защото се страхува, че отново може да разочарова себе си или тях. Толкова ли е трудно да го проумееш?
— Нищо не разбираш — настоя Доминик, макар да съзнаваше, че в думите на Виктор има зрънце истина.
— Знам само, че той е мъж и че като всички мъже иска онова, което не може да има. Колкото повече го желаеш, толкова по-бързо ще се изплъзне от пръстите ти.
Вратата на спалнята се затвори пред лицето на Доминик. Тя се вторачи в нея, мъчеше се да преглътне сълзите си. Знаеше, че Виктор има право, и я мразеше тъкмо заради това.
80.
11-и януари — 08:30
Американското консулство се помещаваше в малка сграда на улица „Фуршадская“. Пред входа се точеше опашка. Том се нареди и търпеливо зачака, мислеше за събитията през изминалата нощ. В съзнанието му се въртяха образите на Търнбул и Кристенко, на картината на Белак, на подигравателно ухилената физиономия на Ренуик и на собственото му разминаване със смъртта на дъното на Нева.
Замисли се и за неловкия момент сутринта, когато се събуди до Виктор, без да си спомня нищо, както и за укорителния поглед на Доминик, когато се срещнаха в коридора. Тя му се сърдеше за нещо, но Том така и не я попита за какво. Откровено казано, нямаше нито време, нито енергия да спори рано сутринта.
— Да?
Гласът на облечения в костюм чиновник с очила, седнал зад бюрото, прекъсна мислите му.
— Искам да се срещна с консула — каза Кърк.
Мъжът — насочваше повечето хора към отдела за визи — като че ли се оживи от промяната в запитванията и вдигна глава.
— Имате ли уговорен час?
— Не.
Усмивката изчезна.
— Тогава се опасявам, че не мога да ви помогна. Трябва предварително да си уредите среща с канцеларията му и да бъдете проверен от охраната. Следващият, моля. — Той отмести очи от Том и погледна следващия на опашката.
— Става дума за човек, когото държите тук — настоя Кърк. — Трябва спешно да говоря с него.
Чиновникът кимна на двамата морски пехотинци, които сякаш се бяха слели с тъмната мазилка на стената. Те се приближиха до Том и застанаха от двете му страни.
— Моля, напуснете, господине — каза единият монотонно като робот.