— Входът затрупан ли е?
— Една нощ в края на войната имаше експлозия. Заблудена бомба или нещо друго. Всичко се срути.
— А какво има тук? — Кърк посочи мястото, което бяха определили по картината.
Старецът присви очи, вгледа се внимателно, после сви рамене.
— Доколкото знам, нищо. Освен… — Той отново погледна картата. — Освен… Да, това трябва да е.
— Какво?
— Другият вход.
— Мината има два входа?
— Да. Всъщност мините са били две, но после са ги съединили. Тази е по-малката и се намира по-надолу и встрани по склона от главната. Входът е бил до старата хижа, но е затрупан, откакто се помня.
— Благодаря. — Том стисна ръката му. — Впрочем, кога дойдоха другите?
— Нали ви казах. По завчера. Преди три дни.
— Преди три дни? Сигурен ли сте?
— Да, сигурен съм, защото беше сряда, а в сряда водя Арженто в селото.
Щом чу името си, кучето наостри уши.
— Благодаря ви — усмихна се Кърк. — Приятна разходка.
— Благодаря. Хайде, Арженто. — Човекът изцъка с език и двамата тръгнаха. Кучето хукна напред и опъна каишката.
Том се върна при Арчи, Доминик, Виктор и тримата руснаци и каза:
— Тук има стара медна мина. Очевидно главният вход е бил затворен в края на войната. Преди три дни са се появили група мъже с багери и са отишли там. Картината обаче сочи към друг, по-малък вход за мината.
— Преди три дни? — намръщи се Арчи. — Не е възможно. Ренуик не може да е знаел за това място тогава.
— Да — съгласи се Кърк. — Знаем, че Ренуик не е изпратил главорезите в нощния клуб в Санкт Петербург и не е убил Мария Ламерс. Всичко се изяснява.
— Мислиш ли? — попита Доминик.
— През цялото време други хора, освен Ренуик са се опитвали да ни попречат да намерим мината. Дошли са тук преди три дни. Знаели са за това място и картината не им е трябвала, за да го открият.
— Кои са те? — попита Виктор.
— Предполагам, че хората, които са го скрили тук.
87.
12-и януари — 16:14
Компасът на Том се оказа излишен. Пътят нагоре към мината се разпознаваше дори в здрача. Отляво теренът рязко се спускаше.
Пътеката не беше стръмна, но се вървеше трудно, защото на някои места имаше лед, а на други — мек дълбок сняг, вече заличил следите на багерите.
Вървяха, без да разговарят. Единственият звук беше скърцането на снега под краката им и свистенето на вятъра покрай ушите им. От време на време силни пориви понасяха сняг и той се виеше на спирали около тях.
След известно време пътеката стана равна и от честите справки с картата Том разбра, че са близо до целта. А после чуха гласове, слаби, донесени от вятъра, боботене на мощна машина и приглушени удари на стомана, забиваща се в камък.
Кърк махна на всички да влязат сред дърветата и когато се събраха, каза:
— Според стареца това е главният вход. — Дърветата се извисяваха около тях като черни мраморни колони. — Онези се опитват да влязат.
— Как ще се промъкнем незабелязано? — попита Виктор.
— С Арчи ще заобиколим до другия вход и ще видим какво ще намерим там. Вие с Доминик ще се криете и ще наблюдавате — те може да решат да пробват и другия вход.
— Нет — заяви рускинята и го погледна възмутено. — И аз ще дойда с вас.
— Аз също — каза Доминик и гневно погледна Виктор.
— Ние се забъркахме в тази каша, а не вие.
— И аз се забърках, когато стреляха в клуба ми и убиха шестима от хората ми. Забрави ли, че сме партньори? Ще правим всичко заедно.
— Не се опитвам да те измамя. Няма смисъл да отиваме всички. Някой трябва да ни пази гърба. Предпочитам да сте вие двете, защото ви имам доверие.
Виктор и Доминик си размениха ледени погледи.
— Добре — отстъпи Доминик.
— Хорошо. — Рускинята с нежелание сви рамене. — Но ще вземете Григорий и другите.
— Дадено — съгласи се Том.
Тримата хора на Виктор изглеждаха заплашително, но и успокояващо. Бяха нащрек и бдителни, ръцете им здраво държаха автоматите. Всъщност Кърк дори се зарадва на предложението на Виктор.
— И поддържайте връзка. — Том потупа предавателя в джоба си. — Обадете ни се при първия признак на опасност.
— Същото се отнася и за вас — строго каза Доминик. — Добре ви познавам вас двамата. Никакви героични подвизи. Отивате, оглеждате и после се срещаме, за да решим какво да правим.