— Добре. Вземи това. — Той й даде оръфаната визитна картичка. — Тук е номерът на агента на ФБР, който ни помогна в Санкт Петербург. Ако нещо се случи, обади му се. Той ще може да изпрати хора тук.
Тримата руснаци провериха оръжията си и тръгнаха заедно с Кърк и Арчи. Луната вече изгряваше и осветяваше искрящия сняг, така че не запалиха фенерчетата, за да не се издадат.
След около осемстотин метра стигнаха до малка поляна. Арчи подсвирна и посочи напред. Развалините на хижа с ниски тухлени основи, потъмнели от годините, стърчаха над снега като почернели от пожар пънове. До тях в планинския склон се виждаше тъмна дупка. Ако се съдеше по голямата купчина пръст и камъни, натрупани като локва черно мастило върху белия сняг, беше изкопана наскоро.
— Някой вече е тук — прошепна Арчи.
Том кимна, предпазливо се запромъква напред и коленичи, за да разгледа следите, водещи към дупката.
— Мисля, че не са повече от шест-седем души. — Изправи се, безшумно се приближи до дупката и надникна вътре. — Трябва да е Ренуик. Той е единственият, който може да е разбрал къде е мястото, показано на картината. Но ако е копал с лопата, едва ли е отдавна вътре.
— Да се обадим на другите — каза Арчи — и да им съобщим какво сме видели.
— Би трябвало, но…
— Какво „но“?
— Може набързо да надникнем вътре и да видим дали Ренуик е там. Ако им кажем, те ще държат да дойдат с нас. Не искам да пострадат, ако стане нещо.
— Тоест ако Ренуик е долу, да се справим с него сами.
— Точно така. — Кърк стисна зъби. — Ние сме петима, а те са седем. Шансът не е лош.
— Освен това не ни очакват.
— Имаш право. Да приключваме с тази история.
88.
12-и януари — 16:56
— Къде отиваш? — шепнешком попита Виктор.
— Нямам намерение да стоя с теб — отвърна Доминик, едва сдържаше раздразнението си.
— Не прави глупости. Той каза да чакаме.
— Прекара една нощ с Том и вече правиш каквото ти казва? — надменно попита Доминик.
— За това ли е всичко? Сърдиш ми се, макар че трябва да ми благодариш за онова, което ти казах. Наистина ли искаш да прекараш живота си, като преследваш химери?
— Не се преструвай, че се опитваш да ми помогнеш. Ти мислиш само за себе си.
— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, нищо не се случи.
— Ха! — пренебрежително се изсмя Доминик. — И Том каза същото.
— Говоря сериозно. Болкоуспокояващите… Той заспа. Веднага.
Доминик усети как възелът в стомаха й се разхлабва. Може би беше прибързала с извода си.
Настъпи мълчание.
— Ти не ме харесваш, нали?
— Интересува ли те какво мисля за теб?
Отново последва мълчание, този път по-продължително.
— Може би имаш право. — Виктор сви рамене. — Правила съм неща, които… — Тя не довърши. — Понякога се забъркваш в нещо и докато осъзнаеш, че трябва да се измъкнеш, вече е станало късно.
— Том се измъкна.
— Да. И аз ще се измъкна.
Доминик я погледна недоверчиво.
— Не ми ли вярваш? Ще видиш. Уредих всичко.
— Какво си уредила?
Виктор не отговори пряко на въпроса.
— За мен има и по-важни неща от този начин на живот. Ще ти покажа.
— Къде отиваш?
— Нали не искаш само Том и Арчи да се забавляват?
Доминик се усмихна. Колкото и да мразеше Виктор, в нея имаше някаква искра на неудържима енергия и жилка на своеволна непредсказуемост, които й допадаха, може би защото копнееше да притежава тези качества. Вече разбираше защо Том харесва Виктор.
— Какво си намислила?
— Да се опитаме да видим какво става горе. Ако се крием зад дърветата и се движим покрай пътеката, може би ще намерим място, откъдето да надникнем.
— Добре — съгласи се Доминик.
— Вземи. — Виктор извади пистолет от кобура под мишницата си и й го подаде. — Знаеш ли как да се оправяш с това?
— Да. — Доминик ловко провери дали оръжието е заредено.
— Наистина си пълна с изненади — засмя се Виктор. — Хайде, да вървим.
Тръгнаха през дълбоките преспи по стръмния склон.
Бученето на машините се засили, чуваха се и виковете и смехът на хора.
— Назад — изсъска Доминик и бутна Виктор към дърветата: някой се приближаваше.
Над тях се появи човек, виждаше се само от коленете нагоре. Беше с бял скиорски екип на командос и небрежно бе преметнал автомат на рамото си. Призрачният му силует сякаш се рееше във въздуха.