Беше готов да плати тази цена, защото за разлика от други, не обичаше да придобива и да трупа вещи. Беше влязъл в играта, защото обичаше вълнението и беше добър в занаята, но не и за да се оттегли някой ден и да заживее в охолство. Би вършил работата и безплатно, ако парите не бяха единственият начин да се препитава.
Ето защо Том отлично съзнаваше значението на предметите, които наскоро беше купил на търг и разпръснал из апартамента си. Определяше ги като първия осезаем знак, че вероятно се е променил и вече не държи багажа си постоянно събран, готов да напусне при първия сигнал за неприятност. Вече не беше наемник, бродещ там, където го отвее вятърът на съдбата. Сега имаше дом. Корени. Дори отговорности. Събирането на имущество беше свидетелство за първите признаци на нормалния живот, за който отдавна копнееше.
Всекидневната например, огромно помещение с подпори от ковано желязо, поддържащи частично остъкления покрив, беше семпло обзаведена с модерни мебели, изработени от сив плат и лъскав алуминий. Гладкият бетонен под беше застлан с колоритна смесица от турски килими от деветнадесети век в различни цветове, а на стените бяха окачени картини от късния Ренесанс, повечето италиански, всяка осветена с насочена лампа отдолу. Най-поразителното беше лъскавият монголски шлем от осемнадесети век, поставен върху шкаф в средата на помещението — гледаше злобно и заплашително всеки, който пристъпеше към него.
— Арчи още не е ли дошъл? — попита Доминик.
— Не ти ли каза? — Том отмести поглед от печката и се обърна към нея. Лицето му беше зачервено от горещината.
— Нека отгатна! Отишъл е да играе карти или на надбягване с кучета или коне.
— Позна от първия път — засмя се Кърк. — Ако не друго, поне е верен на принципите си.
— Не мога да повярвам, че навремето си поверявал живота си на хронично ненадежден човек като него.
— Да, но Арчи нито веднъж не сбърка. Може и да забравя кога е рожденият му ден, но ще ти каже търговската марка и местоположението на всяка алармена система във всеки музей от тук до Хонконг.
— Не си ли обезпокоен, че играе хазарт?
Том сви рамене.
— Негова работа е какво прави през свободното си време.
— Ние обаче трябва да се погрижим да не си навлече неприятности.
— Не можеш да контролираш човек като Арчи. Колкото повече му казваш да не прави нещо, толкова повече ще иска да го направи. Освен това винаги е бил комарджия. В известна степен сега залозите за него са много по-ниски, отколкото когато бяхме… знаеш какво имам предвид.
Доминик кимна и очите й блеснаха. Тя проявяваше жив интерес към техните „военни истории“ от миналото. Том обикновено правеше всичко възможно да не задоволява любопитството й. Всичко това вече беше зад гърба му, така че той реши да смени темата.
— Е, опасявам се, че ще сме само ти и аз. Може да си тръгнеш, ако искаш. — Усмихна й се.
— Налага се да се примиря. — Тя хвана ръката му и леко я стисна.
Том я погледна. Очите им се срещнаха и му се стори, че вижда в нейните нещо повече от усмивка. Може би лека тъга или дори вълнението на неизречен въпрос. Доминик обаче се засмя — гласът й иззвъня като скъпо стъкло, — внимателно дръпна ръката си и мигът изчезна.
— Чудесно. Надявам се, че обичаш морски костур. Сутринта го купих от пазара.
— Звучи добре.
Доминик седна до бара, който отделяше кухнята от всекидневната, и завърза на опашка златистите си коси. Беше красива, както винаги. Очите й бяха светлосини, а устните — алени.
Кърк не можеше да проумее какво я привлякло към търговията с произведения на изкуството. За разлика например от него, родителите й не бяха в бизнеса. Майка й беше учителка, а баща й — данъчен инспектор в един швейцарски кантон. Дарбата и интересите й бяха по-скоро дарове на природата, отколкото резултат на целенасочено влияние.
Доминик със сигурност виждаше нещата така и особено един случай беше затвърдил тази представа в съзнанието й. Едва десетгодишна тя беше избрала две ръчно изрисувани чинии от кашон със съдове втора употреба на селски панаир.
Била убедена, че са ценни, и извадила душата на баща си, докато той с нежелание се съгласил да я закара в Женева, за да се срещне с търговец, когото бегло познавал от училище. Оказало се, че интуицията й е вярна. Търговецът бързо разпознал находката й като две от триста и няколкото изчезнали чинии от сервиза „Флора Даника“, поръчан през 1790 година от датския крал Кристиян VII за подарък на руската императрица Екатерина II. За изумление на баща й, продажбата им на датското правителство донесла на Доминик равностойността на половингодишната му, спечелена с много труд заплата. И оттогава тя се занимаваше само с антики.