— Защо ти не беше с тях?
— Какво искаш да кажеш?
— Как Блонди е успял да вкара всички, освен теб в онази стая? Знаеше ли какви са намеренията му? Затова ли не беше с тях? Сделка ли сключи, за да му помогнеш да ги примами там? Помогна ли му да ги убие?
— По-спокойно, агент Виджиано. — Уолтън гневно размаха пръст. — Няма начин клиентът ми да е знаел…
— Не — разпалено го прекъсна шерифът. — Трябваше да съм там, но онази нощ имаше буря. Нямаше как да стигна.
Виджиано отново погледна Бейли и той потвърди информацията, като кимна, макар и с нежелание.
— Размяната трябваше да е директна — продължи Хенеси. — Парите срещу машината. Разбрах, че има проблем, чак когато се появихте вие и казахте, че ще атакувате фермата.
— Според теб е било чист късмет, че ти си единственият, който го познава и все още е жив? — недоверчиво попита Бейли.
— Не съм казал, че го познавам.
— Но нали каза…
— Просто съм го мяркал. Не сме говорили лично. Момчетата ме пазеха от външни хора, за да не се разчуе за участието ми в организацията.
— Лъжеш — отсече Бейли.
— Не лъжа. Загиналите бяха мои приятели. Някои са деца, за Бога! Ако знаех кой го е направил, щях да ви кажа. Искам да го намерите тоя мръсник.
— Да го намерим? — отчаяно попита Виджиано. — Как да го намерим, като не знаем дори как изглежда, по дяволите!
22.
„Капитан Кид“, Уопинг Хай Стрийт, Лондон
6-и януари — 16:42
Том гледаше през прозореца и разсеяно барабанеше с пръсти по надупчената, почерняла от цигари маса. Темза беше пълноводна и водите й бяха сиви, студени и мръсни.
— Как си? — Арчи седна срещу него и му подаде халба „Гинес“.
Кърк понечи да отпие, но после бутна халбата настрана. Не му се пиеше.
— Горката жена — каза той и поклати глава.
— Да — съгласи се Арчи. — Още ми е пред очите…
— Ние сме виновни, Арчи. Трябваше да предположим, че ще се опита да направи нещо такова.
— Не — възрази Арчи. — Не й казахме нищо, за което вече не се беше досетила от снимката. Нямаше начин да разберем, че ще се самоубие.
— Търнбул поне се оправи с ченгетата.
Инспекторът им беше казал да тръгват и да го оставят да се разправя с полицаите. Вероятно не искаше да му задава прекалено много неудобни въпроси за това какво прави с двама заподозрени членове на престъпния свят в дом на жертва на самоубийство. Честно казано, Том и Арчи бяха повече от щастливи да приемат предложението му.
— Какво мислиш за Търнбул?
Кърк сви рамене.
— Очевидно знае повече, отколкото ни казва, но не съм изненадан. Шпионите обичат тайните. Предполагам, че всъщност той търси хората от Кристално острие. Ренуик… вероятно беше стръвта, на която да клъвнем.
— Вярваш ли му? — попита Арчи и запали цигара.
— За Вайсман ли? — Том бутна пепелника към Арчи, за да му покаже да не издишва дима срещу него. — Мисля, че да. В края на войната много хора са криели тайни за неща, които са направили, видели или чули. Представянето за оцелял от концентрационен лагер е било един от начините да избягаш от миналото и да започнеш нов живот.
— Не смяташ ли, че е малко крайно?
— Зависи от какво бягаш. Според мен много по-крайно би било да прекараш в лъжа остатъка от живота си. Да измислиш цяла фамилна история, за да подкрепиш разказа си. И през цялото време да криеш истината в една малка стая.
— А татуировката?
— Кой знае? Може би е само несполучлив опит да фалшифицира сериен номер от концентрационен лагер. А може и да е нещо повече. Някой очевидно мисли, че си заслужава да го има.
— И какво ще правим сега?
— Ще отида да се срещна с Лаше, както говорихме.
— Това ми напомни нещо. — Арчи се усмихна. — Дай ми униформата.
— За какво ти е? — попита Кърк и посегна към найлоновия плик на пода; надяваше се, че никой няма да разбере какво има вътре.
— Намерих в стаята още нещо. Предположих, че няма да искаш Търнбул да го види. — Арчи взе плика, бръкна във вътрешния джоб на куртката и извади избелял кафяв плик. — Да ти говори нещо?