Въпреки че беше голям, апартаментът повтаряше повечето недостатъци на фоайето. Таванът беше нисък и потискащ, стените бяха боядисани в червено, мебелите бяха прекалено големи и грубовати, а завесите, възглавниците и килимите бяха в различни оттенъци на кафявото. Хехт покани Ренуик във всекидневната, посочи му едно бежово канапе и тежко се отпусна на отсрещното. Този път се усмихна истински — Ренуик беше сигурен в това.
— Питие?
— Не. — Ренуик поклати глава. — Къде е Дмитрий?
— Тук.
Ренуик стана и огледа стаята, но не видя друг човек.
— Споразумяхме се без игрички, Йохан.
— Успокой се, Касий.
Гласът се разнесе от високоговорителя на телефона — Ренуик не го беше забелязал. Беше на средата на масата от бял мрамор между канапетата. Гласът беше накъсан и с неопределим акцент, в който все пак преобладаваше немският.
— Дмитрий? — колебливо попита Ренуик.
— Извинявам се за мелодраматичните обстоятелства. Моля, не обвинявай полковник Хехт. Той настояваше да се срещнем лично, но за съжаление е много трудно да пътувам, без да привлека внимание.
— Как мога да съм сигурен, че си ти? — подозрително попита Ренуик.
— Е, нали вече сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.
— Доверието е погубило много хора в моя занаят.
— Тогава ти давам честната си дума.
— Има ли разлика?
— Никаква за бизнесмен като теб — и всичко за войник като Йохан и мен. За войника честта и предаността са над всичко останало.
— Войник? — Ренуик се усмихна криво. — Каква война си мислиш, че водиш?
— Безкрайна. Война в защита на нашето отечество от ордите евреи и имигранти, които всеки ден опетняват душите ни и оскверняват чистотата на кръвта ни. — Гласът на Дмитрий се усили и Хехт закима в знак на съгласие. — Война за премахване на оковите на ционистката пропаганда, която прекалено дълго задушава с вина мълчаливото мнозинство на немската нация, докато ние, истинските германци, страдахме и умирахме за родината си. Продължавахме да страдаме, но бяхме осъдени да мълчим от лъжите на контролираните от евреите медии и незаслужената мощ на финансовите и политическите им институции. Сега обаче нещата се променят в наша полза. Поддръжниците ни вече не се срамуват да покажат на кого са лоялни. И отново маршируват за нас в градове и села. Те се борят за нас. Гласуват за нас. Ние сме навсякъде!
Ренуик сви рамене. Речта — очевидно репетирана — не го трогна.
— Не се интересувам от убежденията ви.
Настъпи мълчание, после Дмитрий отново заговори, вече по-спокойно.
— В какво вярваш, Касий?
— В себе си.
Дмитрий се изсмя.
— Значи си идеалист?
Ренуик най-после седна.
— По-скоро реалист. Мисля, че все пак ще пийна нещо. — Той кимна на Хехт. — Шотландско уиски.
— Отлично — каза гласът по телефона. Хехт стана и затътри крака към шкафа с напитките. — Да пристъпим към деловата част.
Хехт донесе питието на Ренуик и седна.
— Твоята война не ме интересува — предпазливо започна Ренуик. — Но онова, което ще ти кажа, ще ти даде средствата да я спечелиш.
— Пред мен е играчката, която си дал на полковник Хехт в Копенхаген. Много е забавна. Той спомена за златен влак.
Ренуик поклати глава.
— В това има повече от злато. Много повече.
24.
Хотел „Тримата крале“, Цюрих, Швейцария
7-и януари — 15:07
Сградата беше необикновена — всъщност бяха четири-пет свързани средновековни градски къщи. Подозрително бялата мазилка издаваше, че неотдавна е правен ремонт. Въпреки това постройката беше запазила автентичния си непреходен и малко провинциален вид, нарушен единствено от новите капаци и наскоро боядисаните еркери.
Интериорът обаче беше коренно различен. Бяха останали само бледи следи от първоначалната сграда — няколко грубо измазани стени и дъбови греди тук-там. Всичко останало беше модерно. Подът беше от сив мрамор, стените бели, мебелите черни, халогенните лампи — ослепителни. Най-внушителното беше огромното стълбище от стъкло и стомана и асансьорът, монтирани в средата на фоайето като лъскав хирургичен имплант.
Том — носеше голяма кафява кожена чанта — се приближи до овалната рецепция от орехово дърво. Привлекателната млада жена зад нея го посрещна с усмивка.