— Красиво е, нали?
Гласът на Лаше стресна Том и той почти подскочи. Вдясно от писалището се беше отворила врата и на прага се беше появил мъж в инвалидна количка, следван от болногледач с разкопчана бяла престилка, лъскав сив костюм и късо подстригана руса коса. Изглеждаше як и силен. Начинът, по който гледаше Кърк и кафявата му чанта, загатваше, че няма да разсъждава много и ще употреби физическа сила, ако се наложи.
Волфганг Лаше беше почти съвсем плешив. Няколкото останали му проскубани кичура бяха пригладени назад на розовия, осеян със старчески петна череп. Кожата на лицето му беше увиснала като грамадна ръкавица и беше тънка и крехка. Червените капиляри внасяха лека руменина в нездравословния му жълтеникав тен. Носеше очила с дебели стъкла и стоманени рамки. Очите му бяха сиви и премрежени. Том забеляза няколко трохи на ревера му — вероятно от прекъснат обяд.
— Това е побратим на оръдията, които англичаните са претопили, за да набавят метал за Виктория Крос — продължи Лаше със силен, почти комичен немски акцент. Електрическият мотор на инвалидната му количка силно бръмчеше, докато се приближаваше към Кърк. Към количката бяха прикачени кислородни бутилки и малки черни кутии, от които излизаха разноцветни жички и тръбички: скриваха се в предната част на пижамата му и в ръкавите на кафявия му копринен халат. — Надявах се да го продам на британското правителство, когато им свърши металът. — Лаше леко се запъваше, поемаше дълбоко дъх и хриптеше като астматик. — За мое съжаление обаче запасите им в централния артилерийски склад в Донингтън остават неизчерпаеми. Изглежда, напоследък има недостиг на британски героизъм.
Инвалидната количка спря на две крачки от Том. Лаше се усмихна на шегата си. Устните му бяха синкави и тъмни, а зъбите — пожълтели и изтрити. На врата му като шал висеше кислородна маска.
— Китайско ли е? — попита Том.
Лаше кимна, очевидно впечатлен.
— Знаете историята на страната си, господин Кърк. Повечето хора мислят, че металът, използван за направата на Виктория Крос, е от претопени руски оръдия, пленени в битката при Севастопол по време на Кримската война. Очевидно човекът, пратен да ги вземе, е объркал кирилицата с мандаринската азбука. Военните често допускат подобни дребни грешки. Необикновеното е, че тази не е струвала човешки живот. Но мисля, че не заради това прекъснахте обяда ми.
— Не. Благодаря, че ме приехте, хер Лаше.
— Обикновено не приемам посетители, но като се има предвид славата ви, реших да направя изключение.
— Славата ми?
— Знам кой сте. Трудно е да си в моя бизнес и да не знаеш кой сте вие. Да не си чувал за Феликс.
„Феликс“ беше псевдонимът, който Том си беше избрал, когато се включи в кражбите на произведения на изкуството, щит, зад който да се крие. Сега обаче се почувства неловко, като го чу. Прякорът му напомни за миналия му живот и за предишната му самоличност, от които се опитваше да избяга.
— Чух, че сте се оттеглили.
Лаше се закашля и болногледачът, който следеше разговора с нарастващо безпокойство, веднага се наведе и сложи кислородната маска на лицето му. Кашлицата постепенно затихна и Лаше кимна на Том да продължи.
— Оттеглих се, но търся нещо и ми е нужна помощта ви.
Лаше поклати глава. Гласът му беше заглушен от маската.
— Имате предвид чантата, която сте донесли? Не я отворих. И аз се оттеглих.
— Моля ви, хер Лаше.
— Хер Лаше не е в състояние да ви помогне — покровителствено се обади болногледачът.
— Хвърлете само един поглед — примоли се Кърк, без да обръща внимание на русия мъж. — Ще ви заинтересува.
Големите сиви очи на Лаше се вгледаха замислено в Том. След това той кимна и направи знак на болногледача. Мъжът пристъпи напред и подаде чантата на Том, гледаше го укорително. Кърк дръпна ципа и внимателно извади куртката. Черният плат беше груб и някак неприятен, дори зловещ.
Лаше превключи инвалидната количка на заден ход, приближи се до писалището, после посочи куртката, махна кислородната маска от лицето си и вдигна глава. За миг Кърк забеляза как очите му блеснаха като на млад човек — силен и решителен, а не съсухрената черупка, в каквато се беше превърнал.
— Светни ми, Хайнрих — каза Лаше и болногледачът протегна ръка и запали лампата на писалището. Абажурът — беше направен от шест парчета кожа, съшити с дебел черен конец, и бе украсен с цветя, фигурки на животни и голям дракон — хвърли противна жълта светлина над гранитната повърхност. Том ужасен разбра, че е от човешка кожа.