Хехт и Конрад избърсаха дръжките на вратите, масата, бутилката уиски и всичко останало, което може би бяха докоснали или използвали, дори строшиха чашата на Ренуик в стената. Действаха сръчно и професионално и за тридесет секунди бяха готови.
— Вземи. — Конрад му подаде бледожълта каска, очукана и покрита със сажди, за да изглежда така, сякаш собственикът й е ветеран с дългогодишен опит в овладяването на огнени стихии. Ренуик си я сложи на главата. Вграденият противогаз и предпазните очила скриха лицето му почти напълно.
— Готови ли сте? — попита Хехт.
Всички кимнаха, сложиха си каските и излязоха в коридора. Хехт се приближи до пожарната аларма между двата асансьора и счупи стъклото с лакът.
В коридора се разнесе пронизителен вой. След секунди вратите започнаха да се отварят и от стаите занадничаха хора. Видяха Ренуик и другите, облечени в пожарникарски униформи, и всички се втурнаха към аварийните стълби и надолу към партера.
— Алармата автоматично затваря асансьорите, така че нашите приятели не могат да се качат с тях…
— А тълпата на аварийните стълби ще ги забави, ако се опитат да минат оттам — довърши Ренуик, възхитен от елементарната тактика. — Но как ще се измъкнем ние?
— В задната част на сградата има авариен асансьор, който работи, стига да имаш ключ. — Хехт му показа малък ключ. — Истинските пожарникари ще дойдат след три минути. Веднага щом пристигнат, ние ще слезем в мазето и ще минем през подземния гараж. В суматохата никой няма да обърне внимание на петима души с пожарникарски униформи.
Хехт извади кибрит, разклати го, после се обърна към отворената врата на хотелския апартамент.
— Може ли? — попита Ренуик.
— Разбира се. — Хехт му даде кибрита и дори леко се поклони и се усмихна весело. — Като гледам, ще ти достави удоволствие.
Ренуик хвърли последен презрителен поглед на отвратителните мебели, бежовия килим, златистите възглавници и кафявите завеси, после драсна клечка и я вдигна пред себе си.
— Повече, отколкото мислиш.
29.
Кицбюел, Австрия
7-и януари — 15:32
Арчи осъзна какво вижда едва след няколко секунди… и в следващия миг изпита желание да прегърне Мария Ламерс.
Тя му показваше витраж с цветни стъкла, вграден в долната част на централния прозорец. Отличаваше се не с грозотията си, а защото бе идентично копие на картината на замъка на снимката, която бяха взели от тайната стаичка на Вайсман.
— Откога е тук?
— Подарък е от чичо ми. В памет на съпругата му. Тя е починала, преди да се родя. Мисля, че през четиридесет и пета година. От рак. Той идваше тук да се моли за нея.
Настъпи кратко мълчание.
— Може ли да го снимам?
Мария Ламерс нервно погледна през рамо, видя, че в църквата няма никого, и кимна.
— Ja, добре. Няма проблем.
Арчи извади от джоба си дигиталния фотоапарат, който му беше дал Том, и направи няколко снимки на прозорчето и паметната плочка под него. Светкавиците прорязваха сумрака в църквата с бяла светлина.
Прозорецът несъмнено беше относително нов. Стъклото беше гладко, оловните части бяха без гънки и релефни геометрични фигури, характерни за по-ранните модели. Въпреки това обаче беше направен в класически стил и изобразяваше замък на хълм и няколко кръжащи птици отгоре. На заден план имаше дървета, скупчени около бълбукащ поток.
Арчи, доволен, че е направил достатъчно снимки, се обърна към Мария.
— С какво се занимаваше чичо ви?
— Беше професор във Виенския университет — гордо каза тя. — Най-старият университет в немскоезичния свят.
— Какво преподаваше?
— Физика.
— А преди това? През войната?
Мария изпъшка отчаяно.
— Вие, англичаните, все говорите за войната. Вманиачени сте на тази тема, ja?
— Не, не става дума за това…
— Чичо Манфред не се е сражавал на бойното поле. Бил е твърде млад.
Тръгнаха към изхода, Арчи вдигна яката си — очакваше пронизващия полъх на студения въздух, щом излезеха.
— Искам да ви питам само едно последно нещо. — Насмалко да забрави да го спомене. — Бихте ли погледнали тази снимка? Кажете ми, ако познавате някого.
И й даде копие на фотографията на тримата мъже в есесовски униформи, която бяха намерили в дома на Вайсман. Мария я взе, погледна я, после се обърна към него. Очите й бяха гневни, а гласът й строг.