— Е, Николас Ганц, как ни намериха тази вечер? Ти ли се обади?
Портиерът кимна и се разрида.
— Съжалявам.
— Няма нищо — успокои го Хехт. — Защо им се обади?
— Преди няколко дни в хотела дойдоха двама мъже — обясни Ганц, хлипаше — Показаха ми снимка и казаха, че ще ми платят десет хиляди евро, за да им се обадя, ако видя човека, когото търсят.
— Какви бяха? Полицаи? От разузнаването? От Интерпол?
Ганц поклати глава.
— Не знам. Не казаха.
Хехт погледна Конрад и леко кимна. Конрад се наведе, отново сложи лепенката на устата на Ганц и хвана дясната му ръка. Портиерът замята глава и стисна юмрук, но усилията му се оказаха напразни. Конрад разпери пръстите му и ги прикова върху плоската дървена облегалка на стола. Ганц замуча. Приглушените звуци отекваха нечовешки в притихналия гараж.
Конрад опря острието на ножа в показалеца му. При вида на кръвта портиерът припадна и тялото му се отпусна неподвижно. След секунди обаче се свести, защото Конрад натисна силно с длан дръжката на ножа, бавно я завъртя — и отряза пръста. Чу се противно хрущене.
Хехт взе окървавения показалец и го вдигна пред кървясалите очи на Ганц. Портиерът започна да повръща. Раменете му трепереха. Хехт дръпна лепенката от устата му, за да не се задуши, и Ганц повърна върху дрехите си.
— Дайте вода — заповяда Хехт и щом му подадоха пълна чаша, я допря до устните на портиера, който благодарно отпи.
— Добре ли си, Николас?
Ганц кимна. Целият трепереше.
— Дишай дълбоко. Помага. Сега ще те попитам още веднъж. Кои бяха онези мъже?
— Не казаха — извика портиерът. — Само ми показаха снимка и ми казаха да им се обадя. Не ги попитах. Не ме интересуваше. О, Господи, пръстът ми! Пръстът ми!
— Кой беше на снимката? Аз ли?
Ганц поклати глава.
— Той ли? — Хехт кимна към Конрад, който все още държеше ножа. От лъскавото острие капеше кръв.
— Не.
— Не лъжи! — изкрещя Хехт.
— Не лъжа. — Ганц изпищя, понеже Конрад пак сграбчи китката му. — Той беше. — Окървавеният остатък от показалеца му трескаво се разклати, докато се опитваше да посочи.
— Той беше. Хер Смит.
Ренуик стана.
— Аз?
— Да, да, да! — стенеше портиерът.
Хехт се приближи до Ренуик.
— Какво означава това?
— Търсили са мен, не теб.
— Защо?
Ренуик сви рамене.
— Имам свои проблеми, които не те засягат.
— Засягат ме, когато застрашават безопасността ни — възрази Хехт.
— Провървяло им е. Показали са снимка и няколко дни по-късно се появявам. Вероятно ме издирват в цяла Европа. Това доказва, че вече ще трябва да се крием.
— И без това се крием.
— Шефе, какво да го правим тоя? — попита Конрад.
Ганц отново повръщаше.
— Убийте го — тихо каза Ренуик.
— Да го убием? — Хехт очевидно не беше съгласен. — Защо?
— Той видя мен, теб и това място. Кой знае какво е чул. Убийте го. — Гласът му беше студен и безразличен.
— Не ни трябва полицията да слухти по дирите ни…
Ренуик блъсна Хехт, взе ножа от ръката на Конрад, сграбчи косата на Ганц, дръпна главата му назад и с едно-единствено светкавично движение му преряза гърлото.
Ганц се разтърси конвулсивно, повдигна се от стола, сякаш го екзекутираха с електричество, после се отпусна безжизнено. Главата му клюмна на една страна. Върху гърдите му се изливаше водопад от кръв.
Ренуик даде ножа на Хехт.
— Вече действаме както аз кажа, Йохан. Никакви свидетели. Никакъв риск. Никаква недовършена работа.
36.
Парк „Монсо“, Париж, Франция
8-и януари — 07:46
Двамата мъже се приближиха към олющена зелена пейка от различни посоки. По-възрастният седна и извади днешен брой на „Екип“. Според първата страница ПСЖ бяха на път да сключат поредния договор за много пари. По-младият извървя още двадесетина метра, спря и се огледа, после се върна и се настани на пейката до първия мъж.
Носеха еднакви златни пръстени на кутретата на левите си ръце. На плоската част бяха гравирани дванадесет квадратчета, в едното от които беше инкрустиран малък диамант. Пръстените се различаваха само по местоположението на скъпоценния камък. Диамантът на по-възрастния мъж беше поставен в долното ляво квадратче, а на по-младия — в горното дясно.
— Защо ме повика да се срещнем тук? — измърмори първият, криеше се зад вестника.