— Какво искате?
Акцентът беше силен и гласът — враждебен. Том присви очи, защото му беше трудно да определи посоката, от която се чу. Постепенно, когато очите му привикнаха със сумрака, той видя тъмен силует, прегърбен над бюрото в отсрещната страна на помещението.
— Хер Фьолц? — попита Кърк и тръгна към бюрото. Арчи остана на мястото си, както се бяха уговорили.
— Какъв сте вие? Журналист? Наемен драскач, който се опитва да направи кариера на гърба на доброто име на семейството ми? — Човекът стана, без да обръща внимание на протегната ръка на Том. — Или поредният адвокат, опитващ се да си изкара прехраната за сметка на усилената ми работа.
— Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото — отвърна Кърк и спря пред бюрото.
— Вече не съществуват депозитни кутии. Това беше неблагоразумие стратегия за разнообразяване на дейността, измислена от дядо ми през войната. Баща ми взе мъдро решение и я премахна през шестдесетте години с пълното съдействие на Швейцарската банкова комисия, както сигурно знаете, ако сте си научили урока. Нямате работа тук.
Хер Фьолц се наведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, и Том видя лицето му. Рудолф Фьолц беше сравнително млад, на четиридесет и няколко, и имаше същия нетрепващ пред нищо поглед и горда осанка като на мъжете на портретите в коридора. Тъмнокестенявата му коса беше грижливо подстригана и сресана надясно. Прошарените косъмчета по слепоочията бяха много по-забележими в късата му брада. Очилата му бяха без рамки и с дръжки от прозрачна пластмаса.
— Шестдесетте години на миналия век? — попита Том и хвърли на бюрото ключа, който бяха намерили в кутията от орехово дърво. — Тогава как ще обясните това? В случай че не го познавате, на ключа е гравирана вашата емблема. И освен ако дълбоко не греша, ключалката, която отваря, е последната дума в съвременната технология.
Фьолц седна, вторачи се в ключа и после бавно кимна.
— Имате ли номер на сметка?
— Да — отвърна Кърк.
— Кажете ми го.
— 1256093574.
Предишната нощ Търнбул беше потвърдил числата и Том ги беше запаметил.
Фьолц присви очи, свали очилата си, въведе цифрите в компютъра, натисна ENTER, изчака, а после вдигна глава и се усмихна.
— Добре дошли във „Фьолц и Компания“, господа.
39.
13:10
— Моите извинения. Моля, простете ми за грубостта.
Високомерието на Рудолф Фьолц се смени с любезна усмивка и поток от сърдечни извинения.
— Не се притеснявайте — каза Том и отпи от кафето, с което Фьолц настоя да ги почерпи.
— Много хора опитват късмета си тук, затова трябва да сме внимателни.
— Какво търсят? — попита Арчи.
— В Швейцария всеки търси не шоколад или нов часовник, а пари. А в нашия случай — или сметки, изоставени от жертвите на холокоста, или нещо, за което да ни съдят. Баща ми прояви достатъчно разум, премахна бизнеса с депозитните кутии и предаде всички непотърсени средства на фонда на оцелелите от холокоста, за да избегне бъдещи… усложнения.
— Но не всички кутии са били предадени, нали? — отново попита Арчи.
— Не, разбира се. — Фьолц се усмихна гордо. — В края на краищата ние сме банка. Първото ни задължение е към нашите клиенти, а не към еврейското лоби. Тук, във „Фьолц и Компания“, не забравяме това.
— Радвам се да го чуя. А нашата сметка…
— Всичко е точно, каквито са първите инструкции. Нищо не е докоснато.
— Отлично.
— Поне не и от последния път, когато е получен достъп.
— Когато по-точно е било това? — попита Арчи.
Фьолц махна очилата си и погледна екрана.
— Месец май петдесет и осма година.
— Петдесет и осма — бавно повтори Кърк. Според пощенското клеймо въпросната година Ламерс беше изпратил по пощата снимките на трите картини на Белак на Вайсман. — Доста отдавна. Още една причина да не протакаме, ако не възразявате, хер Фьолц.
— Разбира се, разбира се. — Фьолц скочи. — Моля, последвайте ме, господа.
Отново минаха покрай секретарките, излязоха в коридора и стигнаха до друга врата. Зад нея имаше широко стълбище. Площадките бяха застлани с тъмнозелен мокет. През стъкления купол горе се виждаше сивото небе.