— И после? — попита Том.
Лаше унило поклати глава. Гласът му изведнъж стана строг.
— Въпреки че армейското командване знаело, че ценностите са притежание на унгарските евреи, съкровищата на Златния влак били погрешно класифицирани като вражеско имущество с неопределен произход и високопоставени американски военни ги присвоили.
— Присвоили? Какво искате да кажете? — учуди се Арчи.
— Неколцина алчни и безскрупулни американски висши офицери си взели каквото искат и откарали огромни ценности в Съединените щати. — Лаше заговори ядосано: — Вместо да предадат заграбеното на унгарската държава, която да го върне на оцелелите и роднините на обраните и убити евреи, американците дали над хиляда произведения на изкуството на австрийското правителство й продали останалото на търг в Ню Йорк.
Кърк поклати глава.
— Простете, че ви питам, хер Лаше — тонът му беше подозрителен, — но май сте забележително добре информиран за този влак.
— Вижте, невинаги съм пикал в найлоново пликче. — Лаше се потупа по бедрото. — Навремето съдех чуждестранни компании и правителства от името на жертвите на холокоста. Работата ми беше да знам точно за такива случаи. — Той посочи папката. — От години се носят слухове за Златния влак, но едва след като се оттеглих, американската конгресна комисия за имуществото на евреите, пострадали от холокоста, най-после призна онова, което ви разказах току-що, и оцелелите заведоха съдебно дело. Както можеше да се очаква, американското министерство на правосъдието се противопостави на опитите им да получат компенсация, като първо отрече обвиненията, а после заяви, че събитията са се случили отдавна и днешният съд не може да прецени обстоятелствата. Съдът обаче излезе с решение в полза на оцелелите и им платиха обезщетение двадесет и пет милиона долара.
— Чакайте малко. — От няколко секунди Арчи се мръщеше в усилие да се съсредоточи. — Казахте, че янките са разтоварили двадесет и седем вагона. Но преди това споменахте, че товарните вагони са били двадесет и девет.
— Да, точно така. — Лаше кимна. — Защото някъде между Будапеща и Верфен, изглежда, два вагона са изчезнали, господин Конъли.
— Как така са изчезнали? Два вагона не може да се изпарят ей така.
— Това е логичното заключение — съгласи се Лаше. — Но е факт, че са изчезнали. И се опасявам, че никога няма да разберем какво е имало в тях и къде са сега.
44.
Подразделение на ЦРУ, Цюрих
8-и януари — 16:51
— Определено е той — възкликна Виджиано и развълнувано посочи екрана. — Блонди. Трябва да е той. Бейли, кажи на лаборантите да извадят снимка от този кадър, да я проверят в системата и да видят дали ще открият съвпадение.
Бейли прошепна няколко думи на младата жена, която стоеше до него, и тя кимна и излезе.
— Сигурен ли си, че е той? — попита Коуди. — Разполагаме само с една възможност. Ако проследим него, а се появи още някой, ще го изпуснем.
— Разбира се, че е той. — Виджиано размаха портрета по описание, даден от Хенеси. — Едър и як, късо подстригана руса коса, пушач. И преди малко отиде при Лаше. Вашият вътрешен човек го потвърди.
— А кой е приятелят му? — попита Бейли и се взря в трепкащия образ, който изпращаше един от агентите, намиращ се срещу входа на хотела. — Да проверя ли и него?
— Не ми пука кой е — троснато отвърна Виджиано. — Дошли сме за Блонди. — И отново погледна Коуди. — Само не го изпускайте.
— Добре. — Коуди сви рамене и кимна на диспечерката, която очакваше заповеди. — Кажи на Робъртс да тръгва.
Тя се обърна към екрана.
— Мобилен Едно, тук Сребърна шпора. Потвърдено: обектът е главната ни цел. Проследи го от разстояние.
Образът на монитора трепна колебливо, когато човекът с прикрепената камера тръгна. Червената точка на плазмения екран се раздвижи, показваше маршрута му.
— До всички агенти — продължи диспечерката. — Главната цел напуска хотела и се отправя на север към реката. Вървете след него…
— Поправка, Сребърна шпора — изпука глас от тонколоната. — Главната цел зави на изток. Повтарям, главната цел зави на изток към Банхофщрасе.
— Банхофщрасе? По дяволите! — възкликна Коуди. — Кой друг имаме там?