9-и януари — 15:21
Том и Доминик прекосиха Мойка и тръгнаха по Невски проспект към златистия масив на Адмиралтейството. Снегът беше мръсен, очевидно навалял преди няколко дни. Въпреки че зимата беше мека по руските стандарти, и на двамата им беше студено и когато говореха, гласовете им бяха приглушени от вдигнатите яки и дебелите им шалове.
— Кога мислиш, че ще дойде Арчи? — попита Доминик, като внимаваше къде стъпва, за да не съсипе обувките си.
— Липсва ли ти вече? — засмя се Кърк. — Не се тревожи. Ще дойде тази вечер.
— Не съм сигурна дали си заслужаваше да пътуваме поотделно. Ако наистина го търсят, ще го забележат независимо дали е с нас, или не.
— Да — съгласи се Том, — но ако се наложи да се отърве от преследвачи, Арчи има по-добър шанс, ако се тревожи само за себе си. Освен това той сам реши така.
— А Търнбул? Успя ли да се свържеш с него?
— Разказах му за всичко, което открихме. Е, поне каквото намерих за необходимо. Ще пристигне утре. Ще трябва да кажа внимателно новината на Арчи. Стигнаха до края на Невски проспект и завиха надясно към дворцовия площад. Над тях се извиси позлатената островърха кула на Адмиралтейството. Белият мраморен куб с колони отдолу приличаше на скъпа сватбена торта. Вдясно се намираше колоната на Александър, а извитата сграда на Държавната дума зад тях тънеше в сянка.
Доминик го хвана под ръка и въпреки леденостудения вятър, удрящ лицето й като камшик, се почувства странно сгрята и доволна. Истината беше, че събитията през последните дни бяха трескави и изтощителни, и тя се радваше, че няколко часа няма да се тревожи за отрязани ръце, нацистки карти за съкровища и маса, заобиколена от ухилени скелети.
Пък и трябваше да признае, че й беше приятно да е с Том. Рядко имаше възможност да остане насаме с него. Разбира се, не му го беше казвала. Нямаше намерение да изложи на риск онова, което вече съществуваше между тях, заради малкия шанс да получи повече.
— Идвал ли си тук? — попита тя.
— Не.
— Не? Защо? Мислех, че си бил навсякъде.
— Бил съм на много места, но не и тук.
Нещо в тона му й подсказа да не го разпитва повече. Поне не в момента. Така че реши да смени темата.
— Това трябва да е Ермитажът.
— Да. — Том кимна.
— А онова е Зимният дворец. — Тя посочи бароковата сграда вляво. Оцветената й в бяло, зелено и кафяво фасада беше украсена с лъскави скулптури и сложни позлатени декоративни мотиви.
— Предполагам.
— Огромен е. — Доминик учудено поклати глава.
— Четох, че ако прекарваш там по осем часа на ден, ще ти трябват седемдесет години само да погледнеш всеки експонат.
— Това е невъзможно.
— Тринадесет мили галерии. Три милиона предмета. Според мен и седемдесет години е малко.
— И смяташ, че там има картина на Белак? — недоверчиво попита тя. Все още не беше убедена, че логичните им разсъждения са ги довели до правилното място.
Кърк кимна уверено.
— В стаята на Вайсман имаше снимки на три картини. Картината от синагогата и онази на замъка имаха за цел да ни заведат до криптата на Ордена. Остава третата. Портретът на Гудрун, дъщерята на Химлер. Онази, която е търсел баща ми. Портретът е ключът. И той е бил на това мнение. Убеден съм, че там е скрит ключът за всичко.
— Но как портретът се е озовал тук?
— Не е толкова невероятно.
— Какво искаш да кажеш?
— Чувала ли си за златото на Шлиман? — след кратко мълчание попита Том.
Бяха стигнали до брега на реката и гледаха Петропавловската крепост. Том се облегна на парапета.
— Германският археолог? Разбира се.
Доминик много добре знаеше за кого говори Том. Шлиман беше пионер в археологията. Обсебен от „Илиадата“, той се заловил да търси Троя, като използва поемата на Омир като карта. През 1873 година най-после открил останките на града и купища бронзови, сребърни и златни предмети — кръстил ги „Съкровището на Приам“, на името на древния цар на Троя.
— Преди да умре, Шлиман подарил съкровището, което намерил в Троя, на Националния музей в Берлин, където останало до 1945 година — обясни Кърк.
— До 1945? Искаш да кажеш, че руснаците са го взели?
— Точно така. Руснаците били вманиачени по присвояването на ценности и творби на изкуството не по-малко от нацистите. След като Берлин паднал, те изпратили техния така наречен Трофеен взвод, специално обучен да открива и заграбва плячката на нацистите. Отрядът намерил съкровището на Приам в подземен бункер под зоологическата градина в Берлин заедно с хиляди други произведения на изкуството. Разбира се, доскоро никой не знаел за това. Всички мислели, че съкровището е изчезнало или е било унищожено през войната. Но през 1993 година руснаците най-после признаха, че е при тях, и поискаха правото да го притежават като част от полагащите им се репарации. В момента съкровището е изложено в музея „Пушкин“ в Москва.