— И смяташ, че картината може да е донесена тук като трофей?
— Берлин е бил превзет под командването на маршал Жуков. Щабът на Химлер трябва да е бил една от главните стратегически цели на руснаците. Ако сърцето на Химлер не му е позволило да унищожи портрета на дъщеря си, което е твърде възможно, руснаците може да са го намерили и да са го донесли тук като трофей. Това сочат трите кръста и плочката с името на стола в криптата. Убеден съм, че картината е тук. Проблемът е как да я открием.
— Защо?
— Нали ти казах — там има три милиона експонати, но са изложени само пет процента от тях. Останалите два милиона седемстотин и петдесет хиляди се пазят в огромни подземни хранилища и голяма част дори не са описани. Може би дори не знаят, че портретът е там.
Замълчаха. Докато замислено гледаше водата, Доминик изведнъж осъзна, че с изключение на перпендикулярните островърхи кули на Адмиралтейството и Петропавловската крепост в града преобладават хоризонталните, а не отвесните линии, същински пластове на скални натрупвания. Това се дължеше отчасти на очертанията на еднаквите покриви, които до нашествието на съветската ера бяха строени на височината на Зимния дворец или по-ниски, но главно заради невероятното количество вода. Гладките повърхности на четиридесетте реки и двадесетте канала в Санкт Петербург се сливаха с бреговете и създаваха илюзията за идеална гладкост.
И тъкмо да го каже на Том, забеляза, че той е натъжен и гледа някак отнесено. Така че пак му зададе въпроса, който я безпокоеше от известно време.
— Том, защо не си идвал тук? Сериозно?
Кърк помълча, после заговори, но без да я гледа.
— Когато бях осемгодишен, татко купи една книга за Санкт Петербург. Четяхме я заедно, но предимно разглеждахме илюстрациите. Той ми обеща, че един ден ще ме доведе тук. Ще организира пътуване само за нас двамата. Все чаках да ми каже, че тръгваме. Не предполагах, че ще дойда в този град без него.
Доминик — изненада повече себе си, отколкото дори него, се надигна на пръсти и нежно го целуна по бузата.
52.
Площадът на декабристите, Санкт Петербург
9-и януари — 16:03
Борис Кристенко се чувстваше виновен. Не само защото се беше измъкнал от кабинета си и защото ако шефът му разбереше, щеше да го кастри. По-скоро му беше неприятно, че е изменил на колегите си. Новата изложба на Рембранд щеше да отвори врати само след три седмици и той трябваше да ръководи поставянето на картините, но беше обещал, а винаги държеше на думата си, доколкото можеше, особено когато беше дадена на майка му.
Вървеше с наведена глава и внимаваше да не види някой колега, който да го познае, въпреки че ако това станеше, и той можеше да го попита защо е излязъл през работно време. Тази мисъл му вдъхна смелост и той си позволи да вдигне глава, но ускори крачка, за да навакса за дързостта си, прекоси Нева и тръгна по крайречния булевард „Лейтенант Шмид“.
Майка му искаше три матрьошки. Очевидно в предградията, където живееше, не можеше да намери наистина красиви, макар че Кристенко се съмняваше дали изобщо е търсила. Познаваше майка си — това беше начинът хитрата стара лисица да го накара да плати и да й ги занесе.
Матрьошките, разбира се, не бяха за нея, а за подарък на племенниците й в Америка. Преди петнадесетина години брат й бе заменил студените руски зими с влажните лета в Маями. Кристенко много му завиждаше.
Магазинът беше малък, предназначен предимно за туристи и добре запасен с руски сувенири. Кристенко избра матрьошките и плати, излезе на улицата и си погледна часовника. Беше отсъствал двадесет минути. Може би ако тичаше, щеше да успее да се върне, преди някой да е забелязал, че го няма.
Първият удар по главата го завари напълно неподготвен. Успя да предугади втория, но въпреки това юмрукът се заби в корема му и му изкара въздуха. Главата му започна да кънти и устата му се отвориха широко в опит да поеме въздух — като на златна рибка, изскочила от аквариума.