Въпреки великолепието й обаче Кърк донякъде се зарадва, че баща му не е виждал стаята, защото след като цял живот бе чакал, може би когато най-после я видеше, нямаше да изпита въодушевление.
Кърк повече от всеки друг знаеше, че е присъщо на човека да иска най-много онова, което не може да има. Митът за Кехлибарената стая се беше родил от разрушаването й по време на войната — бяха останали само няколко избелели снимки — и мигновено бе преминал границите на преходността, за да навлезе в света на въображението, където величието му няма да бъде поставено под съмнение или да разочарова някого. Поне поради тази причина, колкото и да беше изящно, копието не можеше да се сравнява с божествения образ на оригинала, който хората бяха изградили в съзнанието си.
— Двадесет и четири години. — Мъжът в другата част на залата се беше приближил до него. Том не му обърна внимание. Предположи, че е турист. — Двадесет и четири години я възстановяваха. Изумително е как блести като златна, нали? И как повърхността отразява светлината, но в същото време изглежда толкова дълбока, че сякаш можеш да бръкнеш с ръце в нея до лактите.
Кърк се обърна да огледа мъжа, но видя само профила му. Лицето му беше закрито от черна ушанка от мечешка кожа, смъкната над очите, и от вдигната яка. Гласът обаче беше познат. Много познат.
— Здравей, Томас.
Човекът се обърна и се вторачи в него с немигащите си стоманеносиви очи — някога до болка познати, но въпреки това чужди. Очи, които събуждаха омраза и страх. И чувство на самота.
Очите на Хари Ренуик.
— Хари? — учудено промълви Кърк. — Ти ли си?
— Мое скъпо момче.
Ренуик вероятно изтълкува погрешно тона му и протегна ръце, за да го прегърне. Изненадата и стъписването на Том обаче мигновено се изпариха в студен болезнен гняв и следващите му думи не оставиха съмнение какви са истинските му чувства.
— Мръсник! — Кърк направи крачка към него и инстинктивно сви юмрук.
Ренуик отстъпи, но в очите му проблесна страх.
— Внимателно, Томас — тихо каза той. — Не прави нищо прибързано. Не искам да пострадаш.
Кимна над рамото му и Кърк се обърна. Двама едри мъже с обръснати глави измъкваха от стаята уплашения пазач. Вътре влязоха други двама. В коланите на панталоните им бяха затъкнати пистолети. По-високият застана до Ренуик. Том го позна. Това беше човекът, който според Търнбул беше участвал в убийството на Вайсман в болницата. Другият се приближи до Кърк и сложи ръка на рамото му, за да го спре, после взе ушанката на Ренуик и се отдалечи.
— Мисля, че все още не си имал удоволствието да се запознаеш с полковник Хехт — каза Ренуик. — Той е… мой колега.
— Какво искаш? — намусено попита Том; разбираше, че при дадените обстоятелства няма друг избор, освен да го изслуша.
— Ах, Томас — тежко въздъхна Ренуик. С изключение на един от преподавателите му в Оксфорд, Ренуик беше единственият, който го наричаше така. Той не обичаше съкращенията, инициалите и другите видове лингвистична стенография. — Колко тъжно, нали? След всичките години, прекарани заедно, жалко, че не се срещаме и не разговаряме като приятели.
— Спести си празните приказки — със стиснати зъби каза Кърк. — Приятелството ни беше изградено върху твоите лъжи. В деня, когато ти ме предаде, изгубихме всичко, което съществуваше между нас. Сега ти не означаваш нищо за мен. Затова, ако си дошъл да ме убиеш, приключвай, без да го увърташ.
— Да те убия? — Ренуик се засмя и се приближи до стената вляво. Хехт гледаше свирепо. — Мое скъпо момче, ако исках да те убия, вече нямаше да си на този свят. Можех да го направя пред хотел „Тримата крале“, в кафенето на Хауптбанхоф или докато сутринта вървеше по Невски проспект. Господ знае, че през последните няколко дни имах много възможности. Не, колкото и да удовлетворява желанието ми за отмъщение, което изпитвам всеки път, когато погледна ръката си, това не би послужило на целите ми. — Той вдигна протезата си и я погледна безпристрастно, сякаш не беше негова.
— Целите ти? — глухо се изсмя Кърк. — Мислиш, че ще ти помогна?
— О, ти вече направи много, Томас. Ключът, който взе от Ламерс, депозитната кутия, до която успя да получиш достъп, историята на Златния влак и вероятното местонахождение на съдържанието на изчезналите вагони.
— Как, по дяволите… — започна Том, но после осъзна какво означава това. — Радж! — стъписано промълви той. — Какво си му направил?