— А, да — въздъхна Ренуик. — Господин Дхута. — Свали ръкавицата от здравата си лява ръка и внимателно я сложи върху един от шкафовете. — Бих казал, че той беше много предан приятел. До самия край.
— Уби ли го? — Кърк дори не се опита да прикрие страха и ужаса си.
— Не, в края на краищата се оказа, че това не е необходимо. Но мисля, че този път ще му трябва нещо повече от сиропите за кашлица и витамините, за да се изправи на крака.
— Мръсник — пак изруга Том, но въпреки грубата шега на Ренуик почувства облекчение, че Радж е жив.
Ренуик се усмихна, но не каза нищо, а само погали един от мотивите с цветя на стената.
— И така, сега ти знаеш онова, което и аз знам от известно време. Орденът е бил пратен да пази влака. Когато са разбрали, че няма да могат да стигнат до Швейцария, са решили да изнесат ценния му товар и да го скрият. Тайната на местонахождението му е била кодирана в картина, чието местонахождение също е било скрито в други две картини и карта.
Кърк мълчеше. Мислите му препускаха между страха, гнева и отвращението при вида на Ренуик, който с обич милваше кехлибара, сякаш беше куче.
— Замисли се, Томас. Автентичната Кехлибарена стая. — Очите му блеснаха. — Най-после открита след толкова много години. Сигурно струва двеста-триста милиона долара.
— Бих дал десет пъти повече да те видя мъртъв — със стиснати зъби отговори Том.
— Баща ти прекара половината си живот да търси Кехлибарената стая. Само си представи какво би казал, ако можеше да ни види сега, толкова близо до откриването й.
— Не замесвай баща ми! — извика Кърк и направи крачка към Ренуик, без да обръща внимание на заплашителния поглед на Хехт.
— Баща ти беше замесен, Томас. Как инак мислиш, че разбрах за Кехлибарената стая? Той ми каза. Разказа ми всичко.
— Лъжеш.
— Нима?
— Дори да го е направил, това е защото е нямал представа кой си.
— Сигурен ли си? — Ренуик ядосано поклати глава. — Убеден ли си, че баща ти не беше наясно?
Сърцето на Кърк подскочи.
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Не си играй с мен — жестоко се изсмя Ренуик. — Не ти подхожда. Трябва поне да се замислиш. Задай си въпроса.
— За какво да се замисля? — Устата на Том пресъхна, гласът му се превърна в дрезгав шепот.
— Как така, въпреки че бяхме колеги двадесет години и приятели от по-дълго, той не е знаел за мен? И че има съвсем малка вероятност не само да е знаел, но и да ми е помагал. Да е работил за мен.
— Не говори така. Ти не знаеш…
— Нямаш представа какво знам — прекъсна го Ренуик. — Дори да знаеш, няма да повярваш. Така, както знам, че няма да повярваш на това.
Извади джобния си часовник и го вдигна пред лицето на Том. Златният обков заблестя. Кърк го позна веднага. „Патек Филип“ от 1922 година, осемнадесет карата злато, изключително рядък. Сериен номер 409792. Часовникът на баща му.
— Откъде го взе, по дяволите? — прошепна Том. — Нямаш право…
— А ти как мислиш? Той ми го даде. Не разбираш ли, Томас? Ние бяхме съдружници. До самия край.
54.
Летище „Пулково 2“, Санкт Петербург
9-и януари — 18:47
Пол Виджиано мина през въртящите се врати, като шумно тропаше с крака. Бейли пазеше багажа им и учтиво отказваше на предложенията на носачите, които се опитваха да го натоварят на количките си. Над главата му светеше червена неонова реклама за местен нощен клуб — придаваше на терминала още по-грозен вид.
— Господи, тук е по-студено и от задника на полярна мечка.
— Виждаш ли ги?
— Все още не. — Виджиано духна, за да стопли ръцете си. — Казах ти да им се обадиш, преди да тръгнем, и да им съобщиш в колко часа ще пристигнем. Не можеш ли да проведеш като хората дори един телефонен разговор?
— Обадих се, сър. Те закъсняват.
Заради непрестанното заяждане на Виджиано вълнуващият и интересен в началото случай бързо се превръщаше в истинско изпитание за решителността на Бейли. Много други не толкова търпеливи хора не биха издържали и биха посрещнали поредния изблик на Виджиано с добре премерен удар.
Бейли обаче не беше глупак и знаеше, че трябва да внимава. Въпреки недостатъците си Виджиано ръководеше разследването и след това щеше да напише доклад за представянето на Бейли. На този етап от кариерата си той трябваше да е търпелив и да се пази от неприятности. Никой не обича хората, които не умеят да работят в екип.