— Чух, че се била издигнала — отбеляза Стрейндж.
— Вижте какво, не ми пука за Том Кърк, още по-малко за Дженифър Браун, по дяволите — избухна Виджиано. — Дошъл съм за Блонди, затова да зарежем празните приказки и да отидем да го сгащим това копеле.
Кънингам и Стрейндж се спогледаха и се усмихнаха и Бейли изведнъж се зарадва на тяхната компания.
55.
Хотел „Европа“, Санкт Петербург
9-и януари — 19:22
Том си беше купил „Братя Карамазови“ от магазина за сувенири във фоайето на хотела. Въпреки че го беше чел, оправда избора си с довода, че Достоевски е написал почти всичките си книги в Санкт Петербург.
Оказа се, че напразно е прахосал парите си. Успя да прочете петнадесет пъти първата страница. Не можеше да се съсредоточи, защото мислите му постоянно се връщаха към Кехлибарената стая.
Към Ренуик.
И към думите му.
Хари, разбира се, имаше право. Е, поне донякъде. След като откри кой всъщност е Ренуик, Том наистина се усъмни в приятелството на баща си с него и се запита дали той е подозирал истината. Нито веднъж обаче не се беше замислял за вероятността, заявена от Ренуик — че баща му не само е знаел кой е той, но и е бил замесен в престъпната му дейност и дори му е бил съдружник.
Кърк беше наясно, че не бе познавал баща си толкова добре, колкото би искал и би трябвало. Знаеше само, че баща му беше човек, който би оставил визитната си картичка на предното стъкло на колата ти, ако неволно я е блъснал леко. Но не виждаше в характера му нищо, нито дори намек, загатващ за друго, освен за силно презрение към Касий и всичко, което представляваше той. Двамата бяха пълни противоположности.
Някой почука на вратата.
— Влез.
На прага застана Арчи.
— Здрасти.
— А, пристигна ли? Кърк вдигна глава, усмихна се и стана. Всъщност дори се зарадва, че Арчи прекъсва мислите му. — Имаше ли проблеми?
— Не. Но бих убил човек за едно питие.
— Налей си. — Том посочи минибара под телевизора.
Арчи се приближи и изсипа две малки шишенца уиски в голяма чаша.
— Денят беше дълъг — въздъхна той и се отпусна на стола. — Наздраве. Къде е Доминик? — И огледа стаята, сякаш очакваше тя да изскочи зад завесата.
— Преоблича се. Ще дойде в девет.
Арчи кимна и протегна крака.
— Несъмнено й е приятно да е с теб.
— Какво искаш да кажеш?
Арчи вероятно разбра, че Кърк не е в настроение да говори по този въпрос и поклати глава.
— Нищо. Е, какво прави днес?
— Обичайното. Разходих се по Невски проспект, отидох да разгледам новата Кехлибарена стая и срещнах Хари Ренуик.
Арчи едва не се задави с уискито.
— Касий? Тук?
— Да. Всъщност е с нас от Лондон. Следи ни и чака.
— Какво?
— Да му свършим работата и да разберем къде е последната картина на Белак.
— Значи знае?!
— Знае онова, което е успял да изтръгне с бой от Радж.
— Какво?!
Арчи скочи. Том протегна ръка да го успокои.
— Жив е. Не се притеснявай. Разбрах в коя болница е и говорих с лекаря. Ръката му е счупена, има три пукнати ребра и доста синини, но нищо по-сериозно.
— Само да го спипам това копеле! — ядоса се Арчи. — Ще го убия.
— Първо ще трябва да се пребориш с новите му приятели. И Хехт беше с него. Помниш ли го? Онзи от Кристално острие, когото Търнбул посочи като убиеца на Вайсман.
Арчи изгълта уискито на един дъх.
— И какво искаше милият чичо Хари?
Том сви рамене. Засега беше решил да запази за себе си думите на Ренуик за баща му. Въпреки че това вероятно не беше в духа на откритостта и доверието, които двамата с Арчи се опитваха да поддържат през последната година и нещо, той все още не беше готов да сподели с някого обидните намеци, докато не намереше време да ги обмисли спокойно. Пък и това нямаше нищо общо със Златния влак, нито с Ордена.
— Да разбере какво знаем. Да ни подтикне да направим грешка.
— Това означава, че и той не е намерил Кехлибарената стая.
— Точно така — усмихна се Том. — Няма представа какво сме открили в криптата, нито защо сме дошли тук.
— Няма да му отнеме много време да разбере, нали?
— Прав си. И затова се надявам, че имаш план.
— Не се тревожи. Готов е. — Арчи посегна да запали цигара, но Кърк се намръщи и му махна с ръка да не го прави.
— Все пак ще спя тук.