— Това не е демокрация… — започна Париж, но възраженията му бяха заглушени от гласовете в полза на плана на Берлин.
— Поласкан съм, че ме смятате за достоен за доверието ви. — Виена стана. — Но трябва да изберете сами.
В стаята отекна скърцане на столове. Един по един повечето мъже се наредиха зад стола на Швейцария. Колебаеха се само трима. Отчаяно погледнаха Париж, а после седемте мъже от другата страна на масата. Париж бавно кимна, сви рамене и се присъедини към останалите.
— Това е бреме за цял живот — тихо повтори той. — Моето бреме.
— Вече не. — Виена поклати глава. — Единодушното решение на групата е, че е време друг да носи огъня. Сам.
— Какво искаш да кажеш? — Очите на Париж изведнъж се отвориха широко, когато разбра намеренията му.
Без да каже нищо, Виена кимна на Берлин и той бръкна в джоба си и извади малко тефтерче и бяло хапче. Приближи се до Париж, сложи тефтерчето и хапчето на лакираната дъбова повърхност на масата, добави чаша вода и отстъпи назад.
Париж погледна оставените на масата неща, после човека пред себе си. От очите му бликнаха сълзи.
— Не е правилно.
— Ти служи добре на каузата — тихо каза Виена. — Времето ти тук изтече.
Париж преглътна сълзите, извади писалка, написа нещо в тефтерчето, откъсна листа, прегъна го на две и го даде на Берлин, който се приближи до Виена и му го връчи. Виена разгърна листчето, кимна и го поднесе към свещта пред себе си. Хартията пламна и бързо изгоря.
Единадесет чифта очи се втренчиха в Париж. С треперещи рамене той взе бялото хапче, сложи го на езика си и го преглътна с водата.
След две минути беше мъртъв.
57.
Нощен клуб „Тунелът“, Санкт Петербург
10-и януари — 01:13
Шофьорът Игор беше учител, а нощем се включваше в редиците на предприемчивите местни хора, които търсеха начини да увеличат мизерните си доходи — обикаляше улиците на града нащрек за вдигнатата ръка на някой минувач в късните часове.
Като се оплакваше на развален английски от студа, футболните резултати и корупцията на местните партийни величия, той закара Том, Арчи и Доминик до острова, на който се намираше нощният клуб „Тунелът“ — там трябваше да се срещнат с Виктор.
Отвън сградата беше непретенциозна — бетонен хангар, чиято задна стена се спускаше под остър ъгъл към замръзналата земя. На входа стояха трима яки охранители с черни барети и паравоенни униформи от войната с Афганистан. Дебелата двадесет сантиметра стоманена врата беше подпряна с автомат АК-47 от военния резерв. Аварийна червена лампа осветяваше стръмно бетонно стълбище.
— Това е стар противоядрен бункер — обясни Арчи. — Виктор е собственикът. Не се тревожете. Ще се грижат за нас.
Пазачите провериха имената им в списъка с гостите и им направиха знак да влязат. Пред заведението имаше опашка от нещастни на вид хора, които тропаха с крака и потриваха ръце, за да се стоплят, докато чакаха да ги пуснат.
Тримата заслизаха по неравните стъпала и усетиха полъх на топъл въздух и миризма на пот и алкохол. Монотонното ритмично пулсиране на музиката се засилваше с всяка тяхна крачка, същинско приглушено туптене на огромно сърце.
Долу имаше друга дебела стоманена врата, която се отвори, когато се приближиха към нея. Басите на музиката ги блъснаха като тежка вълна. Шумът притисна очите, ушите и белите им дробове, сякаш се бяха гмурнали на голяма дълбочина.
Появиха се още двама охранители с паравоенни униформи, старомодни слънчеви очила и заплашителен комплект от палки, сълзотворен газ и оръжия за контрол на тълпата, и им посочиха една врата. Красивата чернокоса млада жена от другата страна беше по бельо. Взе парите и палтата им и без да се обръща, посочи табелата зад себе си, без да спира безучастно да мляска дъвка.
Надписът беше на руски, но под него имаше тромав превод.
„Благодарим ви, че оставихте пистолетите и ножовете си на входа“.
Металният кош под него беше пълен с оръжия с най-различни форми и размери. На всяко имаше етикет с яркорозов номер от гардероба.
— Откъде познаваш Виктор? — недоверчиво попита Кърк.
— От години въртим бизнес заедно. Той е голям колекционер, но е много придирчив. Събира предимно творби на Пикасо и вещи от войната.
— Хубаво местенце.
— Предпочитам да кара хората да оставят оръжията си тук, отколкото да ги внасят вътре — отвърна Арчи.