— Кой ги е наел? — попита Арчи.
— Всеки, който може да им плати. Но не съм аз. Имам си свои хора.
— Е, това поне е утешително — измърмори Доминик.
— Искам да знам как са разбрали къде да ни открият — каза Том. — Имали са време дори да намерят и да подкупят сервитьора. Единствените хора, които знаеха за срещата ни, бяхме ние и ти. — Той посочи Виктор, за да наблегне на думите си.
— Не съм аз — заяви тя. — Включих имената ви в списъка, но те бяха само три от стотина. Ако е изтекла информация, трябва да е било от ваша страна.
— Телефонът. — Арчи щракна с пръсти. — Подслушват телефона. — Обърна се към Виктор. — Обсъдихме всичко по телефона, нали?
Тя кимна.
— Или телефона, или стаята — замислено каза Кърк. — Това означава, че знаят и за картината и че според нас е в Ермитажа.
— Смяташ, че е Ренуик? — попита Арчи.
— Но защо Ренуик ще се опитва да ме убие само няколко часа, след като ме спипа сам, когато можеше да направи каквото иска? — Том поклати глава. — Не, трябва да е някой друг. Въпросът е кой.
— В такъв случай не можете да се върнете в хотела — заяви Виктор. — Ще дойдете при мен. Ще изпратя някой да вземе багажа ви.
— Не — възрази Кърк. — Мисля, че е по-добре да сме сами.
— Това не беше предложение — без да се усмихва, каза Виктор. — Имам трима мъртви клиенти и половината градска милиция е в клуба ми. Така че, докато не разбера какво става, ще бъдете с мен.
Първата кола от конвоя спря на червен светофар. Докато се приближаваха към нея, изведнъж блесна ослепителна светлина и в следващия миг се разнесе силен гръм. Кадилакът пред тях подскочи на два метра над земята и се стовари с трясък на едната си страна. Експлозията ги разтърси и колата им отскочи назад от ударната вълна, сякаш изненадана от земетресение.
В пушека се появи човек, залепи нещо на стъклото на шофьора и побягна. Том веднага се сети какво е и викна:
— Пластичен взрив! Залегни! — И се хвърли на пода, за да намери прикритие.
Експлозивът се взриви и в автомобила се разхвърчаха стъкла, забиха се в таблото и в меките кожени седалки. Тъмният силует се появи отново и откри огън с автоматично оръжие. Куршумите надупчиха останалите стъкла. Все още зашеметеният от експлозията шофьор нямаше шанс — тялото му се разтресе на седалката, направено на решето от куршумите.
Кърк се пресегна и натисна педала на газта с още ритащия крак на шофьора. Колата изрева, стрелна се напред и закачи горящия кадилак пред тях. Куршумите барабаняха по вратите и страничните огледала. Щом се отдалечиха, Том се надигна, отвори вратата на шофьора, блъсна трупа му на улицата, седна зад волана и настъпи педала на газта.
— Дръжте — каза и подаде автомата през рамото си. — Може да ни потрябва.
Виктор грабна оръжието, свали пълнителя да го провери, после ловко го щракна на мястото му. След това събу обувките си и се прехвърли на предната седалка до Том. Рамото й беше в кръв от дълбока прорезна рана.
Кърк погледна в огледалото. Задната придружаваща кола бе преобърната и гореше.
— Няма оцелели. — Виктор изруга на руски. — Или са гранатомети, или противотанкови мини. Извадихме късмет, че не се натъкнахме на мина. Ще разбера кой го направи и ще го накарам да си плати. — Очите й блеснаха. — Няма да ми се измъкнат.
— Ние обаче трябва да се измъкнем — напомни й Том.
— Карай на север към реката — заповяда тя.
Той кимна и погледна в огледалото за обратно виждане. Арчи се беше навъсил. Доминик нервно му се усмихна, разтриваше си брадичката — явно се беше ударила.
Изведнъж от улицата вляво изскочи кола и зави след тях. От задните стъкла се подадоха автомати.
— Дръж ме за краката — извика Виктор, смъкна стъклото и се наведе навън.
Том я хвана за глезените с дясната си ръка и тя изстреля три откоса по преследвачите.
— Цели се в гумите! — изкрещя Кърк.
Виктор стреля отново и от колата зад тях се разхвърчаха искри. Предната лява гума се разкъса на парчета. Автомобилът започна да криволичи, после се блъсна в една спряла кола и се преобърна.
— Патроните свършиха. — Виктор извади пълнителя, погледна го възмутено и го хвърли през прозореца, след това взе пистолета си от задната седалка. Тъмните му очертания изглеждаха странно несъвместими с искрящите й нокти.
— Накъде?
— Към моста — извика тя и посочи напред. — Карай към моста. — Виктор си погледна часовника, инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“. — Все още има време.