След минута видяха Троицкия мост и дългата опашка коли пред него.
— Мини в лявото платно — нареди Виктор.
Кърк зави в насрещното движение. Шофьорите надуха клаксоните и замигаха с фарове, въртяха рязко воланите и се качваха на тротоара, за да не се блъснат. На пътя отпред се спуснаха две големи бариери и спряха потока коли.
— Какво става? — попита Том.
— Вдигат мостовете — обясни Виктор. — Правят го всяка нощ, за да могат да минат корабите. Обикновено през зимата е затворено, но тази година реката все още не е замръзнала. Ще спуснат моста чак в три часа. Ако успеем да минем, ще се отървем от преследвачите.
Кърк удари спирачки и спря пред бариерата.
— Да бягаме!
Слезе, прескочи бариерата и спря, за да помогне на Доминик. Виктор я преодоля с грациозен скок и викна:
— Насам!
Побягнаха покрай жестикулиращия пазач. Том усети, че мостът под краката им бавно се вдига, и извика:
— Няма да успеем!
— Трябва — отвърна Виктор и посочи назад. Към тях бързо се приближаваше друга кола, подобна на онази, която тя беше гръмнала преди малко. От прозорците откриха огън и куршумите заизравяха дупки в асфалта около тях като камъчета, хвърлени в пясък.
Четиримата хукнаха по моста. Наклонът ставаше все по-стръмен. С последно усилие Кърк, Доминик и Арчи прескочиха на другата половина. Виктор обаче спря на ръба, хвана пистолета си с две ръце, обърна се и изпразни пълнителя в предното стъкло на приближаващия се автомобил, който рязко свърна, разби парапета и падна в реката.
Тя мигновено се извъртя и скочи. За тези няколко секунди обаче пролуката се беше разширила и Виктор успя само да вкопчи пръсти в ръба — и увисна над леденостудените води на Нева.
Том клекна и я издърпа. Подхлъзнаха се, затъркаляха се по издигнатата вече на четиридесет и пет градуса страна на моста и спряха далече долу.
— Спасибо — каза Виктор и стана. Краката и ръцете й бяха охлузени.
— Няма за какво — усмихна се Том и в същия миг почувства силна болка в дясното рамо и трепна.
— Ранен си — възкликна тя и коленичи до него.
— Нищо сериозно — задъхано отвърна Кърк, погледна окървавените си пръсти и изведнъж осъзна, че не може да ги движи.
61.
Фонтанка, Санкт Петербург
10-и януари — 02:53
Помещението приличаше по-скоро на бордей, отколкото на спалня. От облицования с огледала таван висеше огромен полилей, а стените бяха боядисани в розово и златисто. Креслата бяха тапицирани с плат, имитиращ леопардова кожа, а пред грамадната камина от черен мрамор беше просната кожа на бяла мечка.
Том лежеше на леглото, гледаше отражението си в тавана и се опитваше да не мисли за пронизващата болка в рамото. Виктор седеше до него на ръба на леглото и, изглежда, прочете мислите му, защото вдигна глава.
— Не ти ли харесва?
Той сви рамене.
— Не е в моя стил.
— Не е и в моя. — Тя се усмихна сковано. — Наследих я. Бих я променила, но в Русия стаи като тази карат хората да те уважават. Да ти се подчиняват и може би дори да умрат за теб.
Каза го безизразно и монотонно, сякаш четеше съдържанието на списък за пазаруване. Кърк кимна. Знаеше, че тя има право. Беше виждал как суетната показност на богатство може да стресне враговете ти и да вдъхнови съюзниците ти.
— Ще боли.
Беше почистила раната с памук и топла вода и бе измила засъхналата кръв. На дясното му рамо имаше дупка. Том не си спомняше кога са го простреляли, въпреки че ъгълът и мястото на раната предполагаха, че е станало, когато сграбчи волана и настъпи газта, за да избягат от мъжа, който стреляше през разбитото стъкло на колата.
Куршумът беше останал вътре. Според Виктор вероятно беше заседнал в мускула и меките тъкани около лопатката. Тя всъщност демонстрира изненадващи познания за огнестрелните рани и начините за лечението им.
Отиването в болница очевидно беше немислимо и въпреки че имаше достъп до други, по-дискретни лекари, след случилото се със сервитьора Виктор не искаше да замесва повече хора, отколкото е абсолютно необходимо. Том се съгласи, макар да знаеше, че наложителната последица от това ще е да извадят куршума без упойка.
— Готов ли си? — попита тя и доближи до раната щипци от неръждаема стомана.
— Да — отвърна Кърк.
Виктор пъхна щипците в раната. Паренето в рамото му избухна в буен огън. Пред очите му притъмня и той ги стисна и задиша през зъби. От гърлото му излизаше задавено съскане всеки път, когато мъчението станеше непоносимо.