— Ще се оправи — заяви Виктор. — Утре сутринта ще започне да взима антибиотици. Сега трябва да си почива.
— Размина се на косъм. — Арчи придърпа стол и седна. — Хубаво, че Виктор може да прави такива операции.
— И аз така разбрах — каза Том. Очите им се срещнаха и Виктор отмести поглед.
— Не се тревожи, Виктор. Утре ще се махнем оттук — рече Арчи.
— Не бързай, Арчи — отвърна тя. — Никой няма да ходи никъде, докато не ми кажете какво става.
Той поклати глава.
— Това не те засяга. Няма какво да ти кажем.
— Загубих шестима от най-добрите си хора. Не ме ли засяга?
— Виж, съжалявам за…
— Не забравяй, че ти ме потърси. Не желая извинения. Кажи ми какво правите тук и защо някой иска да ви убие.
— Не е толкова лесно да се обясни…
— Не преговаряме. Заради вас клубът ми ще бъде затворен седмици. Ще загубя пари. Така че сте ми длъжници. Знаеш какво означава това, нали?
Арчи намусено кимна.
— Дължим ти услуга.
— Не. Просто правите всичко, което кажа, докато не реша друго. Каквото и да сте си наумили, искам да участвам.
— По-добре недей.
— Решението е мое, не ваше. Няма да повтарям. Какво става?
Арчи погледна въпросително Том и той с нежелание кимна.
— Търсим една картина.
— Картина? Мислех, че си се отказал от занаята.
— Така е. И двамата се отказахме.
— Двамата? — озадачено попита Виктор.
— Том ми беше партньор. Той открадна за теб онази картина на Матис, която е окачена в коридора.
Тя се вторачи в Кърк, сякаш отново го оценяваше в светлината на новото разкритие.
— Харесва ми.
— Би трябвало, след като плати толкова много.
— Значи замисляте поредния удар?
— Не — отвърна Арчи. — Работата е необичайна. Смятаме, че картината може да ни покаже къде е скрито нещо в последните дни на войната.
— Какво?
— Все още не сме сигурни — намеси се Том. Не искаше да споделя тайната за онова, към което мислеха, че води картината. — Но е ценно.
— И искаме да попречим на други да се доберат първи до нея — добави Арчи.
— „Други“ означава хората, които тази нощ поръчаха нападението срещу вас, така ли?
— Може би. Не знаем.
— А какво знаете? — Гласът на Виктор прозвуча нетърпеливо и раздразнено.
— Знаем, че някой е положил много усилия да скрие серия улики, водещи до картина, която мислим, че е скрита в складовете на Ермитажа.
— В Ермитажа? Е, в такъв случай може да забравите за нея. — Тя завъртя очи към тавана. — Няма как да влезете там.
— Том може да влезе навсякъде — обади се в негова защита Доминик. Очите й блеснаха.
— Смятате, че можете да минете през охранителните системи? — Тонът на Виктор беше пренебрежителен. — Не забравяйте, че това е Русия. Тук охранителите носят оръжия.
— Какво искаш да кажеш? — попита Том.
— Мислиш ли, че си първият, който иска да обере Ермитажа? — усмихна се Виктор. — Властите може да са всякакви, но не са глупави. Нямат пари за камери и лазерни лъчи, но оръжията са евтини, а хората са още по-евтини. Ермитажът се охранява от многобройни пазачи, особено складовете. И човек трябва да е невидим, за да се промъкне покрай тях.
— Да караме поред — каза Арчи. — Първо трябва да разберем къде е картината, а после ще се тревожим как да я изнесем. Можеш ли да ни помогнеш?
— Може би. Зависи.
— От какво?
— Какво ще има за мен.
Арчи погледна Том и той едва забележимо поклати глава. Не търсеше партньор. Определено не и жена като Виктор.
62.
Американското консулство, Санкт Петербург
10-и януари — 03:12
— Там е същинска военна зона, по дяволите. — Специален агент Стрейндж уморено влезе в малката стая за съвещания, седна и вдигна крака на бюрото.
Беше обут с жълто-кафяви каубойски ботуши с американското национално знаме.
— Колко са убитите? — попита Виджиано.
— Трима. Двама мъже и една жена.
— Не са…
— Не се тревожи, Виджиано. Не са твоите хора.
— Нашите хора са — изръмжа специален агент Кънингам от отсрещната страна на стаята. — Местната мафия. Занимават се с търговия на наркотици и оръжия за Щатите през Карибските острови. Човекът беше един от многото, които Агенцията за борба с наркотиците ни кара да следим тук.
— Какво се е случило? — попита Бейли.